Андреев А.Н.РПЦ в XX веке

АНДРЕЕВ А. Възстановяване на единството в руската православна Църква (1927—1945)

Разколът в Руската православна църква поставя тежки про­блеми пред каноничното й ръководство. Периодът съвпада с же­стокия терор наложен от болшевишкото правителство. Последното и НКВД правят много за насърчаване на децентрализаторските течения в нея и открито подкрепят лявата опозиция. Невъзмож­ността да се свика църковен събор и да се избере нов патриарх, след смъртта на Тихон в 1925 г., създава предпоставки за амби­ции на редица архиереи да оглавят Църквата в разрез с канона.

Опасността от възпрепятстване на нормалния църковен жи­вот от страна на властта и появата на различни претенденти за върховното ръководство, е осъзната още от патриарх Тихон. По тази причина на 7 януари 1925 г. той пише «Завещателно разпо­реждане», което урежда приемствеността във висшата църковна власт. Този документ, плод на прозорливостта на патриарх Тихон, спасява Църквата от пълен разпад в най-критичните години от съществуването й. Определянето на пазителя на патриаршеския престол и неговите заместници показват законната формула за приемствеността във висшата църковна власт. Ясните правила дават канонични основания за пресичане на амбиции и аспирации към върховното ръководство на Църквата и така не позволяват разкола да я разруши изцяло.

Патриарх Тихон назначава за пръв път свой заместник на 18 юни 1922 г, дни преди да бъде арестуван. За патриаршески ме- стоблюстител е посочен митрополит Агафангел Ярославски. Той ръководи Църквата кратко време през лятото на 1922 г. В първите дни на 1925 г. Тихон пише своето Завещателно разпореждане. Възможно е патриархът да е предчувствал близката си кончина, но по-вероятно той се опасява от нов арест и репресии. В документа патриарх Тихон посочва трима архиереи, които да го заместват присмърт, или при невъзможност да изпълнява задълженията си. Срокът на местоблюстителството не е определен като времетраене. По­сочено е, че евентуалният заместник управлява Църквата до свик­ване на събор и избор на патриарх 1.

В завещателното разпореждане Тихон посочва за пазители на патриаршеския престол трима архиереи — митрополитите Ки­рил, Агафангел и Петър. Те са изброени в този ред и изрично е указано, че ако първия не може «по независещи причини» да по­еме длъжността, то следва втория и т. н.2 Прозорливостта на пат­риарх Тихон и познаването му на ситуацията в Русия, предпазват Църквата от междуособици веднага след смъртта му. Опасения­та на патриарха се оправдават. Първите двама архиереи посоче­ни в завещателното разпореждане нямат възможност да поемат местоблюстителския пост. Начело на Църквата застава митро­полит Петър Крутицки. Първият патриаршески местоблюстител управлява Църквата твърде кратко време. Още в първите дни той е принуден категорично да се противопостави на покровител­стваните от властта обновлении и фактически да влезе в конф­ликт с болшевишкото правителство. На 28 юни 1925 г. той обна­родва послание забраняващо участие в подготвения от обновлен- ците събор. Провалът на акцията им довежда до множество об­винения срещу митрополит Петър за контрареволюционна дей­ност и пряка намеса в политиката. Предвид засилената кампания в пресата срещу него, Петър предвижда скорошен арест. На 5 декември 1925 г. той пише свое «Завещателно разпореждане», в което при кончина или невъзможност да изпълнява задълженията си, определя реда на митрополитите, които ще го заместват. В до­кумента са посочени определените от патриарх Тихон — Кирил и Агафангел, но това представлява по-скоро уважение към памет­та на патриарха. Митрополит Петър добре знае, че двамата йе­рарси са на заточение и не могат да поемат местоблюстителския пост. Следващото име е на Арсений, митрополит на Новгород. Той е арестуван още през 1922 г. и се намира на заточение в Средна Азия, където остава до 1933 г. Положението на Арсений също е известно на патриаршеския местоблюстител. Посочването на името му в завещателното разпореждане е уважение към устано­вения ред — да не се пропуска старшия по възраст сред архиере­ите членове на Светия Синод в настоящия момент. След това митрополит Петър Крутицки определя трима души, които биха могли реално да го заместят начело на Църквата. Това са Сергии, митрополит на Нижни Новгород, Михаил, митрополит Киевски и Галицки и патриаршески Екзарх на Украйна и Йосиф, архиепископ Ростовски и викарий на Ярославска епархия3.

В съответствие със Завещателното разпореждане на Петър Крутицки, след ареста му на 6 декември 1925 г., управлението на Църквата се поема от митрополит Сергий. На 10 декември с. г. той официално встъпва в длъжността заместник на патриаршес­кия местоблюстител. Сергии заема поста една година — аресту­ван е на 8 декември 1926 г. За това време той не успява да свърши много. Годината преминава под знака на борбата с обновленчес­кий разкол и безуспешни опити да се получи регистрация от влас­тта на каноничния Синод. В същото време той решава да органи­зира избор за патриарх. Невъзможността да се свика събор нала­га необичаен начин на действие. Епископите гласуват тайно с пис­ма. Получават се около 70 гласа, като преобладават тези в полза на митрополит Кирил Казански и Свияжски. Идеята се проваля, но дава повод за нови репресии срещу Църквата. Освен това мит­рополит Сергии е обвинен в контакти с епископите от задгранич­ния Карловацки събор. За болшевиците това е достатъчно да пред­приемат нова акция срещу Православната църква. В края на 1926 г. следва вълна от арести. Задържан е митрополит Сергий и 117 епископи от общо 160, принадлежащи към каноничната Църква4.

След арестуването на Сергии, местоблюстителския пост поема митрополит Йосиф. Формално той е начело на Църквата по-малко от месец — до 29 декември 1926 г., тъй като властите не му позволяват да поеме поста. Митрополит Йосиф добре разбира трудностите, пред които ще се изправи и още в деня на встъпва­нето в задълженията на заместник на патриаршеския местоблю­стител, той прави свое «Завещателно разпореждане» (8 декември 1926 г.). В него Йосиф предвижда своето «…неизбежно лишаване от възможност да изпълня отговорното поръчение на Патриар­шеския Местоблюстител от 6 декември 1925 г.». Той определя трима архиереи, които да поемат функциите на заместник на па­зителя на патриаршеския престол. При това Йосиф се стреми да предвиди и евентуални възможности и варианти за съхраняване на законността при предаването на властта в Църквата и да я предпази от разцепление. Посочените епископи са: Корнилий, ар­хиепископ Свердловски и Ирбитски, Фадей, архиепископ Астра­хански и Серафим, архиепископ Углички и временно управляващ Ярославска епархия 5.

Предчувствието не излъгва митрополит Йосиф. Оправдава се и посочването на трима евентуални приемници на поста заме­стник на местоблюстителя на патриаршеския престол. Както след ареста на Сергий, властите препятстват поемането на задълже­нията от митрополит Михаил, а самият Йосиф управлява Църква­та твърде кратко време, така и в края на 1926 г. предаването на върховната църковна власт не става лесно. Първите двама от посочените архиереи — Корнилий и Фадей са на заточение. Функ­циите на първойерарх преминават в ръцете на архиепископ Сера­фим. На 29 декември 1926 г., в гр. Углич, той подписва Послание, с което известява, че поема поста заместник на патриаршеския местоблюстител 6.

В същото време властите прилагат силен натиск върху аре­стувания митрополит Сергии. В него те виждат подходяща и ав­торитетна фигура, с влияние сред духовенството, който би напра­вил компромиси пред бопшевиките в името на Църквата. Първо­начално Сергий устоява на натиска, но пред заплахата за разстрел на арестуваните 117 епископи, разбира че запазването на Право­славната църква в Русия е съпроводено със значителни отстъпки. Така се стига до повратния момент в историята на Руската пра­вославна църква след 1917 г. — Декларацията на митрополит Сер­гий от лятото на 1927 г. за отношенията на Църквата със съветс­ката власт в СССР. Документът поражда множество спорове и коментари, непризнаването й от значителна част от духовенство­то и противопоставяне на политиката на Сергии от страна на дяс­ната опозиция. Декларацията предизвиква различни тълкувания и оценки в историческата и богословска литература. Мненията ва­рират от възхвала на дипломатическите качества на Сергии, до пълно отрицание на извършеното от него. Сред изследователите в Западна Европа, дълго преобладава мнението, че Сергий прави необходим, но прекалено голям компромис. В последните години някои изследователи в Русия приемат, че митрополит Сергий продължава линията възприета от патриарх Тихон и прогласена в неговото «Завещание»7. В подкрепа на тази теза говорят всички постъпки и линията, която следва Сергий още от момента на по­емане на поста заместник на местоблюстителя на патриаршес­кия престол в края на 1925 г. Ситуацията в страната и в Църквата е критична. Разгрома на духовните институции е в пълен ход. Смъртта на патриарх Тихон дослужва като сигнал за болшев и ки­те да преминат към пряко физическо унищожение на духовенство­то. Подкрепата, която властта дава на обновленческого движе­ние, заплашва Църквата с разделяне на няколко крила и в крайна сметка с ликвидиране на Патриаршеската Църква. Митрополит Сергии обмисля възможния компромис, за да запази достойнството на Църквата и да спаси живота на духовниците, намиращи се на свобода, или в лагерите. В това си намерение той в значителна степен се базира на завещанието на патриарх Тихон. Последното обаче в по-голямата си част е теоретично и пожелателно. Покой­ният патриарх, също принуден от обстоятелствата дава идеята за търсене на компромис, но не му е възможно да определи неговите параметри.

Първата важна задача, която си поставя митрополит Сергий е получаване на регистрация на Патриаршеската Църква. Това е труд­но, тъй като регистрация притежава обновленчески« Синод. Заме­стника на местоблюстителя обаче се надява, че в този случай може да се постигне компромис с властите и е готов на съответни от­стъпки. Това се споделя и от немалка част от епископата. В нача­лото на юни 1926 г. са изготвени два документа — на 9 юни е изпра­тено обръщение към правителството на СССР на православните епископи от Соловецките острови, останало в историята като «Со­ловецкого послание», а на следващия ден Сергии подготвя Проект за обръщение към православните архипастири и пастири 8.

Соловецкого послание дава една реална картина на положе­нието на Църквата и на отношенията J със съветските власти.

Едновременно с това, без да се губи достойнство, епископите очертават разделението между светската и духовна власт и пред­лагат свой вариант за изграждане на отношенията между тях. Основната разлика, посочена в документа, е противопоставянето на комунистическата идеология и християнските канони. По въпро­са за догматиката се отхвърлят всякакви компромиси. Соловец- ките епископи декларират, че: «… с никакви частични изменения в своето вероучение, или претълкуването му в духа на комунизма, Църквата не може да постигне сближение с държавата…»9 За пример е посочено движението на обновленците тръгнало по такъв път, вследствие на което губи подкрепата на вярващите. Такива недостойни опити за помирение се отхвърлят.

Епископите предлагат като база за нормализиране на отно­шенията между светската и духовната власт закона за отделяне на Църквата от държавата, чиито основни постановки влизат и в конституцията на СССР. Според обръщението това може да удов­летвори в известна степен и двете страни. Декларира се, че Църквата няма религиозни основания да не приема изменената политическа система. Духовенството желае само последовател­ното провеждане на закона за отделяне на Църквата от държава­та. Соловецките епископи обаче констатират, че самата власт не спазва собствените си закони и конституцията на СССР. Изброе­ни са множество репресивни мерки, до една в нарушение на гор­ния закон. В документа се посочват значителен брой преследва­ния срещу клирици и миряни, разстрели, безоснователни присъди и заточения, затваряне на храмове и манастири, подигравки с вя­рата, обвинения срещу църковните водачи и др. Налага се и изво­да направен в посланието: «В порядъка на управление държавата предприема всички мерки за унищожаване на религията…» При това положение соловецките архиереи отказват да последват при­мера на обновленците и да декларират пред света, че «…религия­та в пределите на СССР не се подлага на никакви притеснения», и че «няма друга страна, в която тя да се ползва с толкова пълна свобода»10.

Посланието се позовава на конституцията и действащите закони и настоява за прилагането им, за да се нормализират отно- шенията между светска и духовна власт. Пълното отстраняване на Църквата от политическия живот, трябва да се съпровожда и с премахване на надзора за политическа благонадеждност на чле­новете й. Политическото разследване и доносите са характеризи­рани като напълно недопустими с пастирското достойнство на свещениците и епископите.

Обръщението не може да заобиколи въпроса за действията на емигрантското духовенство. Последният служи за повод за най- тежките обвинения срещу Православната Църква и водачите й. Авторите на документа подчертават, че емигрантите църковници трябва да бъдат съдени от Събор на православните епископи, но свикването на подобен събор се препятства от светските власти. Настоява се за безпристрастно следствие от страна на събора за провиненията на задграничните епископи и гарантиране на тяхна­та безопасност в случай на пристигане в СССР. На практика ав­торите на посланието отказват да заемат крайна позиция на кате­горично осъждане и отричане на цялостната дейност на задгра­ничния Синод.

В края на документа е изложено още едно искане на соло- вецките епископи. Те настояват властта да позволи свикването на Събор на Руската Православна Църква, който да възстанови нормалния църковен живот и да избере патриарх. В заключител­ната част отново се декларира лоялността на Църквата към уп­равлението на страната и се изразява увереност, че отношения­та могат да се градят върху действащото съветско законода­телство 11.

В подобен стил е издържан проектът за обръщение към пра­вославните пастири на митрополит Сергий. Документът е внесен в НКВД заедно с молба за регистрация на патриаршеския Свети Синод. В проекта се изтъква искреното желание на православни­те архиереи за нормализиране на отношенията със съветската държава, и лоялността на вярващите към нея. Изтъква се основ­ната разлика между Църквата и болшевиките — идеологията: «Те (болшевиките. — А. А.) си поставят за своя задача борба с Бога, с Неговата власт в сърцата на народа; ние виждаме целия смисъл и цялата цел на нашето съществуване в изповядването на вярата в Бога и в широкото разпространяване и укрепването на тази вяра в сърцата на народа»12. Заместникът на местоблюстителя дек­ларира, че вярващият е лоялен гражданин на страната си и не бива да бъде притесняван заради своето вероизповедание.

Митрополит Сергий също се базира на съветското законода­телство, като основа за нормализация на отношенията Църква — държава. Не са спестени основните притеснения и репресии, на­лагани от властта на вярващите и клира. В проекта за обръщение се отделя и важно място на отношението на Синода към задгра­ничните епископи. За това особено много настоява правителство­то. Сергий категорично се разграничава от емигрантските дейци и осъжда техните действия насочени срещу СССР. В документа се подчертава, че отговорност за това обаче, не могат да носят духовниците намиращи се в страната. Заместник-местоблюсти- телят счита, че «…всяко духовно лице, което не признава своите граждански задължения пред Съюза, трябва да бъде изключено от състава на клира на Московската Патриаршия…»13 Въпреки разграничаването от емигрантските църковни дейци, Сергий не вижда възможност за осъждането им без свикване на събор. До­кумента той завършва с молба за «право за легално съществува­не», т. е. за регистрация.

Проектът е отхвърлен от властите и на патриаршеския Си­нод е отказана регистрация. Не се позволява дори публикуването на проекта за обръщение. Отстъпките, които прави Сергий, не удовлетворяват болшевишкото правителство. Заместникът на патриаршеския местоблюстител и подкрепящите го епископи не дооценяват позицията на правителството. В предложенията си те правят опит да намерят пътища за нормализиране на отношения­та с държавата и дадат вариант за нормално функциониране на Църквата, при взаимна ненамеса в проблемите между светската и духовна власти. Опитът да се запази достойнството на Право­славната Църква и силно да се ограничи държавния контрол над нея, не се харесва на управляващите в СССР комунистически дейци. Подобно развитие на събитията е в разрез с фундаментал­ни комунистически постановки за религията. Освен това тотали­тарната система не може да допусне съществуването дори на относително самостоятелни структури в съветското общество, още повече ако това е духовна институция.

След ареста на митрополит Сергий и на 117-те епископи, на­тискът върху него ог страна на НКВД се засилва. Заместникът на местоблюстителя е заплашен, дори с това, че задържаните архи­ереи ще бъдат разстреляни. През април 1927 г. той е освободен и отново поема функциите на заместник на местоблюстителя на пат­риаршеския престол. Сергий застава начело на Руската Православ­на Църква в ситуация сравнима с периода на татарското нашествие през XIII в. Арестите, лагери и екзекуции стават обичайна съдба за руското духовенство. Светият Синод на практика не съществу­ва, тъй като повечето архиереи са арестувани, или вече разстреля­ни. Манастирите не функционират, както и по-голямата част от хра­мовете. Рязко намалява броя на духовенството, а действащите све­щеници са на практика без средства за препитание. Властите взе­мат мерки за икономическото смазване на Църквата. Определени са данъци, надхвърлящи многократно доходите. Това е валидно за духовната институция като цяло, както и за местните религиозни организации-митрополии, а също и за отделните йерарси и свеще­ници. На свещениците се забранявала живеят в държавни кварти­ри, ако доходът им надхвърля 3 000 рубли годишно. Забранено им е да ползват държавни осигуровки, включително и безплатна меди­цинска помощ. Свещениците, които не успяват да си плащат данъ­ците са арестувани, заточавани, а имуществото им е конфискувано, храмовете затваряни |4.

Почти напълно унищожено е духовното образование. Съще­ствуващите до 1918 г. 4 духовни академии и 57 семинарии са зак­рити. Опитите да бъдат заменени с богословски курсове показ­ват, че последните не могат да задоволят огромната нужда от духовни кадри. През 1925 г. в Ленинград са организирани висши богословски курсове (приравнени към виеше духовно образова­ние), но те просъществуват само три години. Опитът да се основе Богословски институт в Ленинград е провален от властите. Тех­ните доводи са странни — в града няма подходяща сграда, липс­ват квалифицирани преподаватели и др. За сметка на това обнов- ленците откриват духовни училища, насърчавани от болшевиш- ката власт. Основаната от тях академия в Москва обаче, не просъществува дълго, поради негативното отношение на вярва­щите и невъзможността на обновленците да осигурят известни имена като лектори. Църквата е лишена от свои вестници и спи­сания и от своя издателска база. Последната е конфискувана още в първите години след революцията. Издаването на богословска литература е немислимо. Едва през 30-те години, благодарение на усилията на митрополит Сергий започва да излиза «Журнал Московской Патриархии»,s.

През 20-те години и особено след смъртта на патриарх Ти­хон (1925) се засилва обновленския разкол. Ползвайки се с под­крепата на властите, обновленците се опитват да поставят изця­ло под контрол Църквата. Надеждите им не са безпочвени. Те притежават официална регистрация и контролират значителна част от действащите храмове на територията на страната. След кон- чината на патриарх Тихон, обновленците успяват, макар и час­тично, да възстановят позициите си от 1922-1923 гг. Действията на левите разколници са координирани от Църковния подотдел на НКВД. Натиск се упражнява не само върху духовниците верни на Патриаршеската Църква, но и върху миряните, за да посещават храмовете на обновленците ,fi.

Пред митрополит Сергий стои трудната задача да спаси Рус­ката православна църква от пълно унищожение. Той трябва да запази останалото от църковната структура, да предотврати опас­ността от разцепление, да се бори за физическото оцеляване на духовенството (както от висшия, така и от низшия клир), да се осигури обучението на нови църковни кадри и още ред неотложни задачи. Всичко това трябвало да стане в условията на репресив­на комунистическа диктатура, открито враждебна към всички религиозни институции и на първо място към Православната Църква. За да постигне целите си митрополит Сергий има за за­дача да осигури поне относителна търпимост от страна на власт­та. Това можело да се постигне единствено на базата на компро­миси от Руската православна църква и лично от Сергий. Той ясно разбира, че тези компромиси няма да се възприемат от немалка част от духовенството и вярващите. Това са хора готови на само- жертва и мъченически подвиг в името на християнските принци­пи. Патриаршеският местоблюстител обаче съзнава, че в проти­вен случай Църквата е обречена на унищожение.

На 29 юли 1927 г. е обнародвано «Послание (Декларация) на Заместника на патриаршеския местоблюстител митрополит Ни­жегородски Сергии (Старгородски) и Временния Патриаршески Свети Синод за отношението на Православната Руска Църква към съществуващата гражданска власт». Посланието, известно пове­че като «Декларация» е размножено в 5 000 екземпляра и е раз­пратено по епархиите и енориите. На 19 август 1927 г. Деклараци­ята е публикувана в «Известия ВЦИК»17. Текстът предварител­но е представен в НКВД за обсъждане и одобрение. Предполага се, че известни корекции внася лично Е. Тучков. Разглеждането на текста на Посланието вероятно трае от пролетта на 1927 г. и от самото начало получава одобрение от страна на властите. Пос­ледните разрешават през май с. г. Сергии да създаде Временен Патриаршески Свети Синод и така Църквата възстановява върхов­ния си колективен орган за управление. Тази първа отстъпка от страна на комунистическото правителство дава известни надеж­ди, че големите компромиси, които Сергий прави, ще дадат пози­тивни резултати за Руската православна църква.

В началото на документа заместника на патриаршеския ме­стоблюстител се позовава на авторитета на патриарх Тихон, кой­то провъзгласява в завещанието си нови принципи на отношени­ето към съветската държава. Сергий обявява Декларацията като продължение на делото на покойния патриарх, а себе си се стре­ми да представи като продължител на неговата политика. Сер­гий стоварва вината за лошите отношения между Църквата и болшевишката държава върху дейността на емигрантските църковни кръгове и върху бялата емиграция въобще. Според него именно тези действия предизвикват недоверие от страна на пра­вителството към вярващите в Съветския съюз и към Руската Църква. Все пак той е принуден да търси и обяснения в следре- волюционната ситуация в държавата. По-долу Сергии заявява, че не всички разбирали същността на протичащите процеси в Съветска Русия. «Утвърждаването на съветската власт от много хора се представяше като някакво недоразумение, случайно и затова недълговечно… Такива настроения в известни църковни кръгове, изразяващи се разбира се в думи и в дела, навлякоха подозренията на съветската власт и затормозиха усилията на Светия Патриарх да установи мирни отношения на Църквата със Съветското правителство»18.

Заместника на патриаршеския местоблюстител посочва като положителен факт за разбирателство формирането на Временен Патриаршески Свети Синод. В Декларацията се прави ясно раз­граничаване от неприятелските действия на бялата емиграция и се демонстрира лоялността на духовенството и вярващите. «Пътят на легалното и мирно съществуване… за нас църковните деятели е не с враговете на нашата Съветска държава и не с безумните оръдия на техните интриги, а с нашия народ и с нашето правител­ство». Лоялистките принципи се разпростират не само върху кли­ра, а върху всички вярващи християни в страната. Сергий декла­рира: «За нас е нужно да покажем не само на думи, но и на дело, че верни граждани на Съветския съюз и лоялни към съветската власт могат да бъдат не само равнодушни към православието хора, не само изменниците му, но и най-ревностните му привърже­ници… Ние искаме да бъдем православни и в същото време да съзнаваме Съветския съюз като наша гражданска родина, чиито радости и успехи са наши радости и успехи, а бедите J — наши беди. Всеки уцар срещу Съюза, бил той война, бойкот, някакво обществено бедствие, или просто убийство… ние възприемаме като удар отправен срещу нас»19.

Митрополит Сергии отделя и немалко редове на отношение­то към емигрантското духовенство. Той разбира добре, че не може да заобиколи този въпрос, предвид острата реакция на властта към проблема и натиска от страна на НКВД да се осъдят емиг­рантите-епископи. Заместника на местоблюстителя обвинява за влошаването на отношенията с държавата архиереите зад грани­ца. Припомня се разпореждането на патриарх Тихон за разпуска­не на задграничния събор в Сремски Карловци, заповед, която остава неизпълнена от задграничния Синод. В Декларацията се предвиждат и конкретни мерки при неподчинение от емигранти- те: «За да сложим край на това, ние поискахме от задграничното духовенство да се задължи писмено в пълна лоялност към Съвет­ското правителство… Не далите такова задължение, или наруши­лите го, ще бъдат изключени от състава на клира, подведомствен на Московската Патриаршия»20.

В края на Декларацията митрополит Сергий поставя основ­ното искане на ръководството на Църквата. Той счита, че норма­лизацията на отношенията прави естествено позволение за свик­ване на Църковен събор, който да избере нов патриарх.

Декларацията е подписана от членовете на Временния Пат­риаршески Свети Синод, намиращи се тогава в Москва. Това са: заместника на патриаршески местоблюстител митрополит Сер­гий Нижегородски, Серафим, митрополит Тверски, Силвестър, архиепископ Вологодский, Алексий, архиепископ Хутински, вика­рий на Новгородска епархия, Анатолий, архиепископ Самарски, Павел, архиепископ Вятски, Филип, архиепископ Звенигородский, викарий на Московска епархия, Константин, епископ Сумски, ви­карий на Харковска епархия. Верността на копията с оригинала е заверено от секретаря на Синода Сергий, епископ Серпуховски. Липсват подписите на двама от членовете на Синода — митропо­лит Арсений Новгородски все още не е пристигнал в Москва, а Севастиан, архиепископ Костромски отсъства от заседанието на Синода по болест21.

В Посланието митрополит Сергий прави значителни отстъпки пред комунистическата власт. Той категорично декларира признани­ето J от страна на Църквата, както и пълната лоялност на духовен­ството и вярващите християни към управлението на страната. Епис­копите от задграничния Синод са укорявани за своята дейност и зап­лашени с църковен съд и отстраняването им от Московската патри­аршия. Декларацията изключва евентуална политическа дейност от страна на православния клир. В следващите дни са направени и нови компромиси. На 21 октомври 1927 г. с указ Сергий разпорежда спо­менаване при богослужение на властта и забранява споменаването на архиереите, намиращи се на заточение21.

От своя страна властите не бързат с всички отстъпки на които се надява заместника на патриаршеския местоблюстител.

Официалната регистрация се бави, а свикването на Църковен събор изглежда толкова далечно, колкого и преди обнародването на Дек­ларацията. Все пак Обръщението на Сергий не остава без по­следствия. Той успява да регистрира новоформирания Временен Патриаршески Свети Синод и така да запази една основа за възраждане на Църквата. С компромиса си заместник-местоблю- стителя спасява от разстрел много архиереи и свещеници. Наи­стина на свобода излизат твърде малко число епископи и то таки­ва, които са склонни да сътрудничат на Сергии и Синода. Безспо­рен успех е откриването на богословски институт в Ленинград и издаването на списанието «Журнал Московской Патриархии»23. Това обаче не успява да запълни огромната празнина от богослов­ски кадри и църковна литература.

Легализацията на каноничното ръководство на Църквата ста­билизира нейното международно положение. Източните патриар­си и в предните години се ориентират точно в претенциите на раз­лични разколнически движения. Изолиран случай в това отноше­ние е заблуждението на Константинополския патриарх от страна на обновленците24. Признаването на Временния Свети Синод ра­боти за международния авторитет на митрополит Сергий. До края на 1927 г. той получава послания от патриарх Дамиан Йерусапим- ски, Григорий, патриарх на Антиохия и от Константинополския патриарх Василий III. Посланията са в отговор на писма на мит­рополит Сергий, с които уведомява източните патриарси с офици­алната регистрация на Временния Свети Синод. Патриарсите по­здравяват заместника на патриаршеския местоблюстител и Си­нода и демонстрират официалното признание и подкрепа на из­точните Църкви за каноничното ръководство на Руската право­славна църква25.

Декларираната лоялност към властта дава възможност на митрополит Сергий да се справи с «лявата опозиция». Обновленци­те, окуражени след смъртта на патриарх Тихон, разчитат да върнат старите си позиции и да овладеят ръководството на Църквата. В про­пагандата си те обявяват Сергий за «разрушител на Църквата» и «отстъпник от православната вяра». Към края на 20-те години об­новленците са се отказали от реформаторските си идеи и пред­ставляват просто една групировка, бореща се за власт. Подкрепа­та от страна на правителството и НКВД им осигурява солидни по­зиции. Заместникът на местоблюстителя продължава политиката на патриарх Тихон спрямо лявата опозиция. Той проявява неприми­римост и неотстъпчивост и отхвърля всички опити за договаряне, които правят водачите на левия разкол. Сергий настоява за безпре­кословно покаяние и не признава епископските и свещеническите санове дадени от обновленческата църква.

Убедени в неотстъпчивостта на заместника на патриаршес­кия местоблюстител, водачите на лявото движение изготвят план за борба с него. През 1934 г. е създадена специална комисия, ко­ято да изработи програма за засилване на съпротивата срещу Временния Патриаршески Свети Синод. Сергий е обвинен, че си е присвоил програмата на ВЦУ (ръководния орган на обновленци- те. — А. А.). Не престават и клетвите срещу ръководството на Църквата за антисъветска дейност. Оказва се, че те вече нямат необходимия ефект. Декларацията от лятото на 1927 г. обезсилва провокациите, целящи намесата на специалните служби и репре­сии срещу Патриаршеската Църква. Терорът срещу духовенството продължава, но държавата отчита все по-намаляващото влияние на обновленците. Болшевиките разбират, че експериментът им с ВЦУ се е провалил и че лявото движение не е в състояние да се пребори с традиционното руско православие. Данните ясно гово­рят, че с течение на времето левите разколници бързо губят пози­ции и вярващите, които по принуда, или поради заблуждение ги подкрепят, масово се връщат към Патриаршеската Църква. Така например, през 1923 г. обновленците контролират около 70 % от енориите. Това е моментът на най-голямото разпространение на левия разкол. Към 1926 г. този процент спада до 22 %, а през 1932 г. е едва 14—15 %. В началото на 40-те години и последните обновленски енории преминават към Временния Синод начело с митрополит Сергий. Със смъртта на А.И. Введенски на 8 август 1946 г. окончателно изчезват и последните остатъци от организи­раното обновленческо движение 26.

Декларацията от 29 юли 1927 г. е в немалка степен двусмис­лена. В нея са избегнати формулировки, водещи до пълно подчи­нение на властта. Задължението да се споменава «държавната власт» при службите не визира пряко и конкретно комунистичес­кото правителство. Задълженията на вярващите към родината са ясно определени, но не се посочва, че тази родина е именно уп­равляваният от болшевиките СССР. Въпреки това тя е възприета като компромис както от правителството, така и от руското духо­венство в страната и в чужбина. Част от духовниците застават открито в опозиция на митрополит Сергий. Непримиримите йе­рарси предпочитат мъченичеството пред примирение с атеистич­ната комунистическа власт. Почти всички намират смъртта си в Сталиновите лагери. Задграничните епископи също осъждат Дек­ларацията. «Дясната опозиция» я разглежда като «прекадено ло­ялна и унижаваща Църквата». Отклик на тези настроения са ре­дица писма в знак на несъгласие с действията оглавявани от из­вестни архиереи, които официално се разграничават, а някои от тях се отделят от Патриаршеския Свети Синод. В отделни слу­чаи можем да видим стремеж към власт, но повечето от водачи­те на дясната опозиция се стремят към запазване на чистотата на вярата и са водени от желанието да работят и да се жертват за спасението и благото на Руската православна църква. Водачите на опозиционни движения знаят какво рискуват и могат да пред­видят съдбата си. Тя е преследвания, арести, заточение, лагер и разстрел. Въпреки това те доказват, че са готови за мъченически подвиг в името на вярата 21.

Митрополит Сергии съзнава каква ще бъде реакцията сре­щу Декларацията от 29 юли 1927 г. и е готов да я приеме. Замес­тникът на патриаршеския местоблюстител успява постепенно да примири по-голямата част от духовенството със своята линия, да убеди някои от непримиримите архиереи да го подкрепят. Сергий умело използва частичното смекчаване на отношението на влас­тите, за да се бори за възстановяване на единството в Църквата. Заместник-местоблюстителят се справя със сепаратистичните тенденции не само с уговорки и убеждение. Той използва разно­образни методи — продължителна преписка, търсеща помирение, заплахи, църковни наказания, включително отстраняване от съот­ветната епархия, забрана да се служи, призоваване пред епископ­ски съд и др. По такъв начин той успява да примири част от епис­копата с новата линия, следвана по отношение на държавата. Някои архиереи се оттеглят от църковния живот, а непримиримите нами­рат смъртта си в лагерите, или на заточение. Преодоляването на опозицията отдясно приключва в общи линии в началото на 40-те години. Съществуването си продължава «катакомбната църква», но вече с твърде ограничен обхват и влияние, а и заразена с изве­стни сектантски тенденции 28.

В трудните години на управлението на Църквата от митро­полит Сергии, последният се ползва с подкрепата на известни и уважавани архиереи. Това му помага много, особено в противопо­ставянето с дясната опозиция. Местоблюстителят митрополит Петър Крутицки се запознава с текста на декларацията, по време на заточението си в селище зад полярния кръг. Той предава свое­то мнение чрез епископ Василий, викарий на Рязанска епархия. Митрополит Петър одобрява документа, изказва «удовлетвори­телно впечатление» от него и го намира «необходимо явление в настоящия момент». Местоблюстителят посочва известни резерви, спрямо «някои абзаци», но счита, че те не касаят основния поло­жителен дух на Обръщението. В края на писмото си той моли епископ Василий да предаде «сърдечни привети на митрополит Сергии». Декларацията на митрополит Сергии получава принцип­но одобрение от епископите, намиращи се в изолация на Соловец- кия остров. В изработен от тях документ, озаглавен «Отклик на православните епископи, затворени в Соловки на Декларацията на Заместника на Патриаршеския Местоблюстител и на Времен­ния Патриарши Синод от 16) 29 юли 1927 г.», те изразяват своето отношение към документа. Соловецките епископи одобряват факта на обръщение към съветските власти и декларираната лоялност към тях от страна на Църквата. Те безрезервно приемат полити­ческата част на Декларацията, осъждат действията на задгра­ничния Синод и т. н. Православните архиереи от Соловки обаче подчертават и отделни положения в Декларацията, с които не са съгласни и не приемат. Въпреки критиките към част от абзаците в Обръщението, позицията на соловецките епископи е в подкрепа на действията на митрополит Сергий за запазване на Църквата и спасението на духовенството от разправа в сталинските лагери и затвори 29. Умереният тон в немалка степен се дължи на влияни­ето на известния и уважаван архиепископ Иларион Верейски, един от хората подготвили проекта за становището на арестуваните православни епископи30. Иларион вижда в действията на Сергий единствен възможен вариант да се съхрани ядрото на канонична­та Църква и тя да бъде предпазена от разцепление.

Безспорен факт е, че Декларацията на митрополит Сергии не довежда до някакви значими отстъпки, от страна на комунис­тическата власт. Опитът на заместника на патриаршеския мес- тоблюстител да издейства амнистия за арестуваните и заточени архиереи и свещенослужители остава без последствие. Писмото, което той изпраща в ОГПУ на 7 октомври 1927 г. не получава отговор, или поне известно смекчаване на репресиите31. На 26 яну­ари 1928 г. Сергий разпространява указ, разглеждащ въпроса за скорошно свикване на църковен събор. Документът съдържа и четири въпроса, по които архиереите трябва да изпращат стано­вищата си до Временния Свети Синод. Надеждите за благосклонно мнение от страна на властите по този важен за Църквата въпрос се оказват напразни. Въпреки договореностите от пролетта на предната, 1927 г., болшевишкото правителство не допуска събор, който да се занимае с положението на Православната Църква и избере патриарх32. Митрополит Сергий обаче вече няма друг из­бор, освен да продължава политиката на отстъпки пред властите. Това включва и публични изяви пред местната и чуждестранна преса, които предимно имат удобна за управляващите пропаганд­на насоченост. На 15 февруари 1930 г. Сергий и членове на Сино­да дават интервю пред представители на съветската преса, пуб­ликувано на следващия ден в официоза «Известия на ЦИК». То е подписано освен от Сергий, още от членовете на Синода Сера­фим, митрополит Саратовски, Алексий, архиепископ Хутински, Филип, архиепископ Звенигородски и Питирим, епископ Орехово- Зуевски. Интервюто е чисто пропаганден ход на НКВД и голяма­та част от отговорите на архиереите са очевидна лъжа. Така на­пример на въпроса съществува ли гонение на религията в СССР следва отговорът: «Гонения срещу религията в СССР никога не е имало и няма». Отрича се закриването на храмове от страна на властите; репресиите срещу вярващите и духовенството са пред­ставени като обвинения за престъпления «по общ ред», т. е. не заради религиозните им убеждения; опровергават се публикации в западната преса за жестокости срещу свещеници. Синодът все пак признава тежкото материално положение на Църквата и на­маляване на броя на посещаващите храмовете 33.

Няколко дни по-късно митрополит Сергий дава интервю пред чуждестранни журналисти, също публикувано в «Известия на ЦИК», в броя от 19 февруари 1930 г. В общи линии, макар и с по- завоалирани изрази и в по-кратък вид, се повтарят твърденията от интервюто на представители на Синода пред съветски жур­налисти 34.

Действията на Сергии предизвикват безпокойството и нео­добрението на местоблюстителя митрополит Петър Крутицки. В две писма, от декември 1929 г. и февруари 1930 г. той укорява заместника си в превишаване на правомощията и в тоя, че не го информира за стъпките, които предприема35. Това дава сериозни основания на дясната опозиция да засили атаките си срещу мит­рополит Сергии. За да опровергае твърденията той излиза със специална статия. В нея той се позовава на решенията на събора 1917-1918 г. и на завещателните разпореждания на патриарх Ти­хон и на митрополит Петър Крутицки. В статията се изясняват пълномощията на местоблюстителя на патриаршеския престол и на неговите заместници в периода до свикване на събор за избор на нов Църковен глава36.

Междувременно репресиите в страната продължават. Една от първите цели, както и в предните години, е Руската православ­на църква. Терорът срещу духовната институция е облечен в за­конови рамки с Постановлението за религиозните обединения (8 април 1929 п), а също и с постановление на НКВД (1 октомври 1929 г.). Религиозна дейност може да се развива единствено в храмовете. Практически се изключва религиозно обучение на под­растващи. На Църквата е нанесен тежък икономически удар. При започването и развитието на колективизацията масово се прилага т. нар. «разкулачване». Мерките са конфискация на имуществото, отнемане на гражданските права и изселване в Сибир. След две­те интервюта от 1930 г., с компромисите направени в тях, Сергии успява да спаси огромен брой свещеници от разкулачване и пос­ледващи репресии. Продължава обаче затварянето на храмове и манастири. Според интервюто на митрополит Сергий пред пред­ставители на западноевропейската преса, в 1930 г. съществуват около 30 000 храма. Те са оцелели в първите десет години на съвет­ската власт. Закриването им обаче продължава с нарастващи темпове. Само за 1937-1939 г. са ликвидирани около 20 500 хра­ма. В навечерието на Втората световна война на територията на СССР действат едва 28,5 % от съществуващите църкви. По същия начин спада и броя на свещениците. В 1930 г. броя на духовен­ството, включително и обновленческото възлиза на около 50 000 души. В 1941 г. в страната официално са регистрирани едва 5 665 свещеници. Храмовете са останали 3 021, като в почти всички са в западните райони, присъединени през 1939 г.37 Затварянето на храмовете е съпътствано с планираното унищожаване на ико­ни. Руският изкуствовед А. Кузнецов, в публикация от 1990 г. в сп. «Москва», посочва, че за цялото време на управление на ко­мунистическия режим, в бившия Съветски съюз са унищожени между 20 и 30 млн. икони. Той изброява и за какво са били изпол­звани светините. В армейските части те намират приложение като мишени в стрелбищата, за подова настилка в мините, от иконите са изработвани и сандъци за съхранение на различни стоки, също като дъски за рязане на месо и зеленчуци, като гориво за отопле­ние през зимата и т. н. Иконите също са били масово изгаряни, или изхвърляни на сметищата38.

Критичното състояние на Църквата и духовенството в 1930 г. е ясно очертано в Паметна записка на митрополит Сер­гий до П.Е.Смидович. Там се говори предимно за неразрешими­те финансови проблеми пред епархиите и духовенството в селс­ките райони, заплашвано и от разкулачване. Заместникът на пат­риаршеския местоблюстител настоява пред властите за премах­ване на огромен брой дискриминационни данъци и налози, заст­раховки и др., отнасящи се за селските свещеници, сградите на храмовете и членовете на църковните общини. От документа личи, че епархиалните епископи се облагат авансово със суми приравнени с тези на представителите на свободните профе­сии39. Новата конституция от 1936 г., въпреки провъзгласената свобода на вероизповеданието, фактически не променя положе­нието на Църквата и репресиите срещу нея и служителите й не спират. Сталиновата чистка от втората половина на 30-те годи­ни не подминава духовенството. През 1937 г. са арестувани на­веднъж 50 епископи. Към 1939 г. на свобода са само четирима управляващи архиереи — митрополитите Сергий, местоблюсти- тел на патриаршеския престол, Алексий, Николай и архиепископ Сергий 40.

През юли 1936 г. изтича срока на присъдата на патриаршес­кия местоблюстител митрополит Петър Крутицки. Властите обаче не възнамеряват да го освобождават. На 9 юли с. г. Специалното съвещание при НКВД ходатайства пред ЦИК на СССР за удъл­жаване срока на затвора на митрополит Петър с още три години. На 25 август решението е взето — Патриаршеският местоблюс­тител трябва да остане в изолация41. Властта явно не се доверя­ва на титулярния местоблюстител. Неговата достойна позиция, недопускаща компромиси с основните християнски ценности, твърдото отстояване на истината го правят неудобен за комунис­тическата пропаганда. Огромният му авторитет пък, би могъл много бързо да обедини опозиционните крила в Църквата. През септември 1936 г. специалните служби разпространяват слух за смъртта на митрополит Петър. 11 септември с. г. е посочена като дата за кончината му. Това не е вярно. Петър Крутицки продължава да излежава присъдата си в единична килия във Верхнеуралския затвор. Той е разстрелян по решение на «тройка» на НКВД чак на 10 октомври 1937 г.42

Предвид огласената кончина на митрополит Петър Крутиц­ки, длъжността местоблюстител на патриаршеския престол е по­ета от митрополит Сергий. Това става в съответствие на завеща- телното разпореждане на Петър Крутицки. Актът по поемането на поста става на 27 декември 1936 г.43

В навечерието на Втората световна война Руската право­славна църква фактически престава да съществува като органи­зация. Структурите й са почти напълно ликвидирани, или са без реална връзка с Временния Синод. Все пак за времето 1939-1941 г. се наблюдава известно смекчаване на атаките срещу нея. Това може да се обясни най-вече с променената политическа ситуация в Европа, отколкото с някакво ново отношение на властите към религиозните институции.

Включването на СССР във войната на 22 юни 1941 г. проме­ня положението на Църквата. Първата адекватна реакция на гер­манското нападение не е на властите, а на митрополит Сергий. Патриаршеският местоблюстител се обръща към народа още в първия ден на войната. Обръщението е разпространено по енори­ите, нещо непозволено от съветското законодателство, към тога­вашния момент. През октомври с. г. Сергий осъжда сътрудниче­ството на някои свещеници и епископи с германците. Патриотич­ната позиция на църковните водачи постепенно дава известни ре­зултати. Прекратена е антирелигиозната пропаганда, Синодът започва да се ползва с по-голяма свобода, а митрополит Николай става член на Държавната комисия за разследване на фашистки­те престъпления в окупираните територии. Освен призивите на митрополит Сергий за «свещена война», символ на готовност за саможертва и патриотизъм става Алексий, митрополит на Ленин­град, който остава в града по време на блокадата. Подкрепата на Църквата има и конкретни материални измерения. През януари 1943 г. на Църквата е позволено да открие своя банкова сметка и да събира волни пожертвования за фронта. С църковни средства е създадена танковата колона «Свети Дмитрий Донски» и авиаци­онната ескадрила «Свети Александър Невски». Държавата отго­варя на жеста с редица бойни ордени и медали, тържествено връчвани на свещенослужители за бойни заслуги, а Сталин дори благодари на Църквата за грижите и усилията й 44.

Съществени промени за църквата настъпват от месец сеп­тември 1943 г. Още на 3 септември с. г. Светият Синод получава нова резиденция — сградата на бившего германско посолство. На 4 септември Сталин извиква отговарящият за Църквата служи­тел на НКВД Карпов. Заедно с Г. Маленков и Л. Берия, той го пита за твърде широк кръг проблеми, касаещи религиозните ин­ституции. Сталин се интересува от дейността на митрополитите Сергий, Николай и Алексий, за правните проблеми около Синода, за задграничните епархии, състоянието на Православните църкви в България, Румъния, Югославия и др. Същият ден, късно вечер­та, Сталин приема в Кремъл патриаршеският местоблюстител митрополит Сергии и неговите съратници — членовете на Светия Синод, митрополитите Алексий и Николай. Срещата продължава до 3 ч. сутринта на следващия ден. Митрополит Сергий поставя като основен въпрос свикването на събор, и избор на патриарх. Сталин се съгласява с това и дори предлага помощта си. Догово­рено е съборът да бъде свикан до края на месец септември. По­стига се споразумение за освобождаване на заточени духовници. Сталин обявява, че към правителството ще бъде създаден Съвет по въпросите на Руската православна църква с председател Кар­пов. Последният е представен официално на архиереите и Сергий не пропуска случая да попита полушеговито-полуиронично: «Това ли е същият Карпов, който ни преследваше?» — на което Сталин отговаря, че Карпов е правел това по заповед на партията. «Сега тя му заповядва да бъде ваш ангел-хранител», — отвръща Ста­лин. Обещанието, че съветът няма да се меси в работите на Църквата, се оказва лъжа. Новосъздаденият орган играе ролята на върховен надзорник на Църквата, а Карпов се превръща в по­редния оберпрокурор, но при много по-тежък политически режим и със значително по-големи права, отколксто оберпрокурорите от XVIII и XIX в.45

Историята запазва интересен момент от разговора между Сергий и Сталин. Молейки за откриване на духовни училища и освобождаване на арестуваните духовници, архиереят се оплаква от липса на кадри. В характерен стил Сталин обяснява значение­то на кадрите и пита защо Църквата няма кадри и къде са се дянали. Оцелелите били в лагери и затвори, но митрополитът не може да даде подобен отговор. Демонстрирайки умело ласка­телство, Сергий казва: «Нямаме кадри по разни причини… Гот­вим свещеник, а той става маршал на Съветския съюз», — намек­вайки за незавършеното семинаристко образование на Сталин. Според друга версия местоблюстителят заявил: «Готвехме един човек за патриарх, но той предпочете да стане маршал». След това разговорът навлиза в спомени. Сталин разказва за посеще­ние на Сергий в семинарията, където учел и за негов учебник, ползван там и четен от Сталин 46.

Първият резултат от срещата е публикуването на кратка информация за нея във вестник «Правда». Отбелязано е, че пред­стои скорошното свикване на Събор за избор на патриарх и Свети Синод47.

На 8 септември 1943 г. в Москва е открит събор на еписко­пите на Руската православна църква. В него вземат участие 19 ар­хиереи — 3 митрополити, 11 архиепископа и 5 епископа. Това е це­лият състав на висшата йерархия, намиращ се на свобода. Някои от тях са пуснати в самото навечерие на събора. Митрополит Сергий чете доклад за дейността на Църквата в последните го­дини. След това е поставен въпроса за избор на църковен глава. Митрополит Алексий поставя единствената кандидатура — тази* на Сергии. На 12 септември 1943 г. в Богоявленската катедрала се състои интронизацията на патриарх Сергий. Съборът и новият духовен глава още веднъж осъждат сътрудничещите с германци­те свещенослужители и миряни и постановяват лишаване от сан и отлъчване от Църквата48.

В следващите месеци патриарх Сергий продължава възста­новяването на църковната структура. Възраждат се старите епар­хии, като Синодът и патриархът назначават архиереи. Към края на войната епископатът на Руската православна църква наброява 41 души, известна част от тях са освободени от заточение. В след­ващите години се отварят и храмове, като в края на 1947 г. те достигат числото 14 092. Нужно е да се отбележи, че този процес е строго контролиран от държавата чрез Съвета по въпросите на Руската православна църква. Позволението за отваряне на храм се получава трудно. Властите контролират броят им и не допус­кат рязкото увеличение на числото на църквите, напълно в съот­ветствие със следваната атеистична политика на режима. Въпреки това значителното увеличаване на броя на действащите храмове в сравнение с навечерието на Втората световна война е безспор­на заслуга на патриарх Сергий и следваната от него политика.

Постепенно се възстановява богословското образование — през пролетта на 1944 г. е създаден Богословски институт, преместен по-късно в Троицко-Сергиевската лавра49.

Патриарх Сергий не успява да види всички резултати от упорито следваната своя политика. Той умира на 15 май 1944 г. Местоблюстител става близкият му съратник митрополит Алек­сий Ленинградски и Новгородски. Църковен събор за избор на нов духовен водач е свикан през зимата на 1945 г. На 4 февруари с. г. за патриарх Московски и на цяла Русия е избран Алексий (1945-1970).

Периодът на възстановяване на църковното единство е свързано почти изцяло с дейността на митрополит (от 1943 г. пат­риарх) Сергий. Тази дейност е оспорвана изключително много, както от съвременниците, така и от редица автори до наши дни. Основният разделителен момент е Декларацията от юли 1927 г. и следваната след това политика от митрополит Сергий. Противни­ците му изтъкват прекаленото подчинено положение, в което по­ставя Църквата след 1927 г. Местоблюстителят е обвиняван в пълна покорност пред атеистичното комунистическо управление — за забраната да се споменават при службите имената на заточе­ните архиереи, интервютата му в които говори за пълна свобода на вероизповеданията в СССР, категоричното осъждане на всич­ки епископи-емигранти и др. Отстъпките, които Църквата полу­чава по време на войната са характеризирани като недостатъчни. Подчертава се, че Сталин прави жест към православието, прину­ден от външни фактори — войната и нуждите на външната полити­ка. Сергии е обвиняван и за суровите методи, с които действа срещу дясната опозиция — масово прилагане на строги църковни наказания.

Поддръжниците на Сергии твърдят, че той се явява продължи­тел на политиката, започната още от патриарх Тихон, за нови от­ношения с властта. Тук се визира завещанието на последния от април 1925 г. и провъзгласената в него нова позиция към съветс­ката власт. Този документ би могъл да се приеме като начало на смекчаване на отношението на Църквата към болшевишкото пра­вителство, но през 1927 г. митрополит Сергий е воден на първо място от други мотиви, за да се съгласи на обнародването на Декларацията от 29 юли. Заместник-местоблюстителят подгот­вя такъв ход от предните месеци. Първоначалният проект не по­лучава одобрението на специалните служби. Част от съдържани­ето му обаче, попада в Декларацията от 29 юли. Митрополит Сер­гий подписва Обръщението под силен натиск и заплахи за екзеку­тирането на значителен брой от арестуваните епископи. С комп­ромиса си той спасява не само тях, но и хиляди обикновени све­щеници и монаси. Със следващите си отстъпки от началото на 30-те години, Сергии успява да съхрани голяма част от селското духовенство от разкулачване и последващите репресии.

Благодарение на следваната политика митрополит Сергии постига още един изключително важен за Църквата резултат. Той се справя напълно с движението на обновленците и така предпаз­ва Православната църква от разцепление. С последователните си действия първойерархът съхранява канонично ядро, около което да може да се възроди Руската православна църква. Сергии нео­тклонно укрепва и каноничното църковно ръководство. Някои от противниците му виждат в това единствено стремеж за власт и стабилизиране на собственото положение, но мотивите на место- блюстителя явно са други. С приемането на титула «Блажен мит­рополит Московски и Коломенски», още през 1934 г., Сергий пра­ви стъпка не само към висшия пост в църковната йерархия, но и пресича опитите на други архиереи да претендират за върховната власт, и така да предизвикат разкол. «Завещателното разпореж­дане» от октомври 1941 г. показва грижата на местоблюстителя за законното предаване на църковното управление. Тогава Сергии още не е уверен в близкото свикване на събор, и се стреми да предотврати ново противопоставяне в Църквата, в случай на не­говата смърт, или арест50.

Съществува неправилна тенденция за противопоставяне на митрополит Сергий и временния Синод на т. нар. «непримирими» архиереи и свещеници, недопускащи никакво отклонение от пра­вославната вяра и никакъв компромис с комунистическата власт. Акцентува се върху непреклонната позиция на последните и на църковните наказания, налагани от патриаршеския местоблюсти- тел. Всъщност ограниченията, налагани от Сергий на непримири­мите архиереи, се оценяват от вярващите като необходимост и след избора на патриарх те не са спазвани. Така например патри­арх Алексий I извършва панихида на гроба на митрополит Анто­ний, приема обратно в каноничната Църква без покаяние редица от опозиционните на Сергий епископи и др. В годините след вой­ната голяма част от оцелелите непримирими духовници съветват паствата си да се върнат обратно към патриаршеската Църква.

В статута на митрополит Сергий като заместник, а след това и като титулярен местоблюстител, могат да се открият известни нарушения на каноните. Въпреки това той е възприеман от мно­зинството вярващи и духовенството като неоспорим духовен ли­дер. Нарушенията се дължат на екстремалната ситуация, в която съществува Църквата. Комунистическата диктатура води война срещу нея и при липса на нормален църковен живот спазването на всички правила и норми е възможно. Това се разбира от вярващи­те и духовенството, а също и от «непримиримите». Въпреки раз­личните оценки на политиката си, възхваляван или отричан, пат­риарх Сергии намира единствения правилен път за оцеляването на Руската православна църква.

АНДРЕЕВ А. Възстановяване на единството в руската православна Църква (1927—1945) // Мир Православия. Сборник статей. Вып. 7. Волгоград, 2008. С. 198-226.

СТЕФАНОВ Павел, архим. Св. Арсений Ростовски и Климент Търновски — сравнителен портрет

РЫБАЛКО Н.В. Дьяческий аппарат патриаршего и монастырского приказов в конце XVI — начале XVII в. в России

Примечания

  1. Акты Святейшего Тихона, патриарха Московского и всея России, и позднейшие документы о преемстве высшей власти 1917-1943 гг. / Сосг. М.Е. Губонин. М., 1994. С. 340.
  2. Пактам.
  3. Поспеловский Д.В. Русская православная церковь в XX веке. М., 1995. С. 110-111; Акты… С. 421-422.
  4. Поспеловский Д.В. Цит. съч. С. 113.
  5. Акты… С. 489-490.
  6. Пактам. С. 491-492.
  7. Йоанн, митрополит С.-Петербургский и Ладожский. Состояние Русской церкви при Сергии в период его заместительства, местоблюсти­тел ьсгва и патриаршества // Христианское чтение. 1991. № 3.
  8. Акты… С. 473-475, 500-507.
  9. Пактам. С. 501.
  10. Пак там. С
  11. Пактам. С. 506-507.
  12. Пактам. С. 474.
  13. Пактам. С. 475.
  14. Стефанов П. Йеромонах. История на Руската православна църква през XX век. Шумен, 1997. С. 47-48.
  15. Русское православие. Вехи истории. М., 1989. С. 647.
  16. По-подробно: Левитин-Краснов А., Шавров В. Очерки по исто­рии русской церковной смути: В 3 т. Kuesmacht Switzerland, 1978; Плато­нов Н.Ф. Православная церковь в 1917-1935 гг. ЕМИРА,
  17. Известия ВЦИК. 1927. 19 авг. Е. Тучков лично се запознава с доку­мента и вероятно внася поправки в него. Виж: Васильева О.Ю. Русская православная церковь и Советская власть в 1917—1927 годах // Вопросы истории. 1994. №4. С. 40-54.
  18. Акты… С 510-512.
  19. Пактам. С. 511-512.
  20. Пактам. С. 512.
  21. Пактам. С. 513.
  22. Пактам. С. 521.
  23. Инокентий, Павлов (игумен). О декларации Митрополита Сергия // Журнал Московской Патриархии. 1992. № 11-12.
  24. През 1923 г. обновленците успяват да заблудят Константинополс- кия патриарх Григорий VII за целите и същността на движението си. Той препоръчва преговори и приемане на част от исканията им. Възнамеря­вал дори да изпрати мисия, която да помири враждуващите страни. Пат­риарх Тихон отклонява предложението. След разменени послания между двамата патриарси недоразумението е изяснено. Вж.: Посланието на Ти­хон до Григорий VII // Акты… С. 322—325.
  25. Акты… С. 521-522, 536-531, 534-535.
  26. По-подробно: Шишкин А. А. Сущность и критическая оценка «об­новленческого» раскопа Русской православной церкви. Казань, 1970; Про­тойерей Владислав (Цыпин). История Русской православной церкви 1917- 1990. М., 1994.
  27. По-подробно: Йоан, митрополит С.-Пезербургский и Ладожский. Цер- ковные расколы в Русской Церкви 20-х и 30-х годов XX столетия. Сортавала, 1993.
  28. Йоан, митрополит. Церковные расколы… За ката ком бната църква виж бел. 108 or гл. III.
  29. Йоан, митрополит. Состояние Русской церкви при Сергии… С. 10; Акты… С. 515-516.
  30. Йоан, митрополит. Церковные раскопы в Русской Церкви… С. 65— 66. С течение на времето архиепископ Иларион променя позициите си. В писмо oт 4 ноември 1927 г., адресирано до Н. Н. (негов приятел. -А. А.), той остро критикува последните действия на митрополит Сергий. Илари­он точно оценява състоянието на Църквата — властта прави незначителни отстъпки, а Църквата реално се управлява от «новия оберпрокурор — Е.А. Тучков». Виж: Акты… С. 524-529.
  31. Акты… С. 517-518.
  32. Пактам. С. 567.
  33. Известия ЦИК. 1930.16 февр. [№46(3893)].
  34. Пактам. 19февр.
  35. Акт… С. 681-682,691-692.
  36. Журнал Московской Патриархии. № 1.
  37. Стефанов П., йеромонах. Цит. съч. С. 50-51.
  38. Капушчински Р. Империята. С., 1994. С. 165.
  39. Акты… С 689-691.
  40. Регельсон Л. Трагедия Русской церкви 1917-1945. Париж, 1977. С. 555-557.
  41. Акты… С. 705,832.
  42. Пактам. С. 831-832.
  43. Пактам. С. 705.
  44. Виж: Руската православна църква и Отечествената война (сбор­ник с документи) / Прев. С. Чукалов. С., 1945.
  45. Поспеловский Д.В. Цит. съч. С. 190.
  46. Пактам.
  47. Правда. 1943.4сент. (№221).
  48. Патриарх Сергий и его духовное наследство. М.: Изд. Московской Патриархии, 1947. С. 45.
  49. Пактам. С. 94.
  50. Акты… С. 702-705, 708.

Смотреть и скачать статью в формате pdf

Оставить комментарий