История Поместных Православных ЦерквейПавел (Стефанов) архим.

ПАВЕЛ (СТЕФАНОВ), архим. Взаимоотношенията между България и Синайския манастир св. Екатерина

Въведение

Най-старият действащ православен манастир и седалище на най-малката православна архиепископия в света е Синайската оби­тел, която е разположена под хребета Джебел Муса в Синайския полуостров на Египет. Предшественици на Синай са разположени­те в същия регион епископии във Фаран и Раиту. Произведения на презвитер Теодор Раитски, виден богослов от VII в., са преведени в Преславската школа на цар Симеон I през 1Х-Х в. и са включени в неговия енциклопедичен сборник, сега запазен в руски преписи *. Синайски автори, известни в българската литература, са Нил Си­найски (V в.), Йоан Мосх, написал «Синайския патерик» с друго заглавие «Духовна ливада» (поч. 619), Йоан Лествичник (поч. ок. 649) — автор на прочутия труд «Стълба», Анастасий Синайски (поч. сл. 700) — борец срещу ересите на юдействащите, монофизитите и монотелитите, Нектарий, патриарх Йерусалимски и др.

Изложение

Библиотеката на Синайския манастир съхранява над 3300 из­ключително ценни ръкописи и книги на 11 езика2. Оттук немският учен Константин Тишендорф изнася Синайския кодекс — една от 50-те Библии, създадени за новата столица Константинопол по за­повед на император Константин Велики и редактирани от първия църковен историк Евсевий Кееарийски. Император Юстиниан по­дарява на монасите една от тези Библии. Остава изолирано мнени­ето на архимандрит Порфирий (Успенски), че Синайският кодекс трябва да се датира след IV в. Гръцките ръкописи в манастирската библиотека наброяват 2319, а латинските 284. Много от тях са уни­кални. Например Gr. 213, Евангелие от IX в., е най-ранният запазен паметник с екфонетична невмена нотация, която излиза от литур­гическа употреба през ХШ Х1Ѵ в.3

Славянската колекция включва 48 паметника от XI до XѴІП в. Тяхното проучване е започнато от архимандрит Порфирий (Успенс­ки) през 1845 и 1850 г.4 При ремонт в криптата на църквата «Св. Георги» през 1975 г. са открити нови ръкописи, от които 41 са сла­вянски (български, руски и сръбски)5. Най-ценни за нас са ста­робългарските глаголически ръкописи: Синайски псалтир (Ля 38), Синайски молитвеник (№ 37) и Синайски требник (Хе 5) от XI в., откъс от Миней (№ 4) от ХГ ХП в., Псалтир на Димитри Олтарник (№ 3) от XII в. и др. Заслужават внимание и кирилските паметници като Псалтир на Бичков (№ 6) от XI в., Добромирово евангелие (№ 43) от XII в., Синайски палимпсест (Ха 34) от XIII в., Октоих (Ха 19) от XIV в. на йеромонах Методий, Постен и цветен триод (Ха 23 и 24), подарени от митрополит Яков Серски през 1360 г., Празничен миней (Ха 25) от ХГѴ в. на търновския книжовник Дионисий и др. Славис­тите свързват със Синайския манастир и други древни ръкописи каю Киевските глаголически листове от началото на X в., Асеманиевото евангелие от XI в.. Пражките глаголически фрагменти. Вероятно през Средновековието в Синайската обител български монаси работяг като препис вами, илюстратори и преводачи, но конкретни доказателства за това липсват. През 1950 г. американска научна експедиция начело с изкуствоведа Кенет Кларк засне най-ценните 3 000 синайски ръко­писи. С копия от тези микрофилми разполага и библиотеката на Българската академия на науките.

Росина Костова предлага хипотезата, че графитите на боту­ши в България през ІХ-Х в. копирали свалените обувки на Мойсей по време на теофанията от горящия храст на Хорив и отразявали библейската символика на обувката като алегория за пътя към Бога. На някои изображения ботушът е фланкиран от лъв и кръст, а на други на него е написано име МАРИНА или инициалите на св. Богородица. Според нея ірафитите на ботуши са оставени от по­клонници или монаси в Синай6. Тази хипотеза е трудно доказуема. Поклонниците в Близкия Изток никога не носят ботуши. По-скоро те може да се свържат с прабългарските шамани, понеже влизат в аксесоарите им по време на обредите.

През Средновековието Синай е толкова известен, че става топос в апокриф пата книжовна традиция. Българският поп Иеремия пише през X в. произведениего «Сказание затрясавиците», според който св. Сисиний, който седи «на горе Синайстей», се противопоставя на се­дем демонични същества във вид на жени. Йеремия използва древен (вероятно манихейски) образец, който преработва във фолклорен дух7.

Синайски монаси живеят и проповядват на Запад, след като са привлечени от латинската църковна йерархия и феодална арис­токрация. Смятаният приживе за светец отец Симеон Синаит е из­вестен в Аквитания (сега Франция) през 20-те и 30-те години на XI в., какго свидетелстват словата на Адемар Шавански. Някои ав­тори предполагащ че подобни духовници са пренесли богомилството на Запад8. Ако в този трансфер на идеи участват монаси, те са български, а не синайски. Синайските отци винаги се отличават със строгото си православие.

За поклонничества на благочестиви българи в Синай свидетел- ствуват оставените и създадените тук ръкописи или бележки в в тях. На 22 март 2004 г. проф. Иван Йорданов ми съобщи за печат, дати­ран между XI и ХШ в., който е намерен от колекционер от Батак. Според надписа той е собственост на монаха Йоан Синаит. От ХШ в. е запазена приписка в руски ръкопис за възможността български монаси да посещават Синай 9. През ХГѴ в. от Синайската обител из­лиза основателят на исихазма св. Григорий Синаит, който основава манастира Парория в планината Странджа между България и Ви­зантия. Исихазмът става официално учение на Българската църква.

Синайски монаси се намират в София през 1555 г. и засвиде­телстват мъченическата кончина на св. Николай Нови Софийски. Поп

Петьр от Никопол гостува в обителта през 1568 г. при игу мена епис­коп Евгений вероятно след като се покланя в Йерусалим. Той оставя спомен за това не в другоезичен, а в старобългарски ръкопис — Доб- ромировото евангелие от ХП в.10 Между 1527 и 1706 г. йеромонаси­те Михаил и Яков от Синай гостуват на Зографския манастир на Атон, в чийто поменик са отбелязани имената им н. Съставителите на но­вобългарските сборници със слова, наречени «дамаскини», през ХѴП в. включват и произведения на св. Нил Синайски12.

Една печатна история на Синайската обител на гръцки език (Венеция, 1768) е запазена в софийската Народна библиотека. Неин собственик е «Йеремия, архимандрит Синайски»13. В притвора на синайската манастирска църква се намира скъп мраморен купел, подарен според надписа от «Герасим, протосингел Синайски, ро­дом от Пловдив, 1783 г.»14. В списъка на манастирските подвория от 1808 г. е споменато и пловдивското. През 20-те години на XIX в. врачанският чорбаджия и начинател на църковната борба Димит- раки Хаджитошев кореспондира с протосингела Даниил Синайс­ки 15. През 1835-1836 г. за синайски такеидиот в Северна България е упълномощен поп Стою, с когото събира милостиня младият Райко Блъсков16. В Пловдив през 1846 г. става спомоществовател на «Ан­тология» синайският протосингел Макарий от Ефес17. В много български църкви през Средновековието и Възраждането след ли­тургията са събирани дарения с дискос «за света Синая». Когато се разгаря църковната борба и се налагат предубеждения срещу Божи Гроб и Синай като «гръцки», българските общини започват да пре­дават събраните за тях средства на своите училища. Такъв е случа­ят с 90 гроша, дарени в София през 1851 г.18 Синайският манастир се отбелязва, наред с Атон, в българските народни песни.

Покровителката на манастира св. великомъченица Екатерина е често срещан персонаж в християнското изкуство19. Тя е изобра­зена на български икони предимно от Южна България. Една икона от XVII в. с 12 сцени от житието на светицата произхожда от с. Старо Железаре, Пловдивско 20. Немалко от тях копират гръцки гра­вюри, посветени на манастира и светицата21. Твърденията, че ико­нографията на светицата имитирала тази на тракийската богиня Бепдида-Артемида са дилетантски22. Хронологическият и идейният хиатус между тях не може да бъде запълнен с недоказани хипоте­зи. В българските земи проникват украински старопечатыи книги с гравюри на св. Екатерина като Празничния миней (2 издания — Лвов, 1638 и 1643 г.)23 и сръбски щампи с нейни изображения, отпечата­ни от отец Митрофан Синаит (Виена, 1764 г.)24.

Когато избухва Гръцката завера през 1821 г., революционери­те избират за своя небесна покровителка св. Екатерина23. През съща­та година зографът Иван Попрайков от Разград рисува цикъл от големи икони за църквата «Рождество Христово» в Арбанаси. Една от тях изобразява именно св. Екатерина26. Според нас съвпадение­то между сюжета и годината не е случайно. С тази икона най-веро­ятно са заклети местните хетеристи. Както съобщава даскал Тодор Пирдопски в бележките си за Заверата, заради революционната си дейност Търновският митрополит Йоаникий е умъртвен, а някои от дяконите му са заставени да приемат исляма27.

В религиозното изкуство е известна композицията «Неопали­мая купина», която има синайски произход28. Среща се в стенопи­сите на български църкви като «Св. Богородица Перивлепта» в Охрид (XIV в.), манастира Лесново, също в Македония (1349 г.)29, «Св. Стефан» в Несебър (1593 г.)30 и др. Но докато според книга Изход на Библията горящият храст в пустинята е теофания на Бог, Който говори на Мойсей, през Средновековието под влияние на литургиката смисловият акцент се измества и в храста се изобразя­ва св. Богородица. Такава сцена е представена на известния чип- ровски дискос от 1644 г., който сега се пази в Бачковския манастир. Негов ктитор е българин от Пещера. Издателката на дискоса не отъждествява правилно сцената и търси в декорацията на дискоса римокатолически влияния, каквито тук липсват31.

Началото на българското книгопечатане се свързва с името на архимандрит ТеодосиЙ (Теохар) Синаитски (края на XVIII в. — 1843) от Дойран32. Предполага се, че той със съдействието на даскал Кам­че отваря към 1836 г. печагница в с. Ваггоша. Тя е пренесена в Со­лун, където работи в църквата «Св. Мина». Първата отпечатана в нея книга е «Началное учение с молитви утрения славяноболгарс- кия и греческия» (1838). Второто издание, вече с променено загла­вие, излиза след три години. През 1840 г. печатницата на Теодосий Синаитски изгаря. Несъмнено това е дело на гръцките фанариоти, които виждат в нея средство за разпространението на българския език и книжнина. С материалната помощ на Кирил Пейчинович пе­чатницата отново е възстановена, но към 1843 г. та отново е опожа­рена. Душевно сломен и финансово разорен, Теодосий Синаитски се завръща в Дойран, за да стане воденичар в мелницата на своите синове. Там намира смъртта си под срутилия се покрив.

През 1855 г. отец Антонии Хилендарец публикува на българс­ки език описание на Синай, озаглавено «Описание кратко за Синай- скага гора чрез Александрия (Скендер) и Египет (Масър)». То е приложение към «Книга, нарицаемая Митарства, издана от Петра Неделева из Копривщица» (Цариград, 1855, 115-125).

Друг известен синайски монах през нашето Възраждане е кот- ленецът Поликарп със светско име Петър Цанков (ок. 1790 — февр. 1865)33. Таксидиотът архимандрит Михаил го отвежда в Си- найския манастир, кьдето Петър се замонашва и ръкополага. Слу­жи в метосите на Цариград и Арбанаси и управлява имотите на манастира във влашкия град Ръмник. През 1852 г. Цариградската патриаршия го ръкополага за епископ при българската църква «Св. Стефан» с титлата Патаро-Ликийски. Поликарп се ползва с откритата поддръжка на Стефан Богориди, Гавриил Кръстевич и Христо Тъпчилещов. Очаква се да стане Търновски митрополит, но през 1859 г. той отива в Румъния, отказва се от Фенер и се уста­новява като наместник на епископа на Бузъу. Там умира след шест години от инфаркт. Епископ Поликарп има богата лична библиоте­ка и става спомоществовател на редица наши възрожденски книги.

Заключение

Докато през Средновековието Синай е предимно пасивна стра­на в общението си с българските земи, през Възраждането ролите се разменят. Икони на покровителката на манастира св. Екатерина въодушевяват българите, които участват в Гръцката завера през 1821 г. Синайци като Теодосий и Поликарп играят видна роля в кул­турните и църковните процеси на тази уникална епоха на българс­ката история, която Луи Леже нарече «чудото на XIX век».

Summary

For the first time in historiography the present paper discusses the evidence available for links between the Sinai monastery and Bulgaria. They began in the 11th century to which the earliest Glagolitic manuscripts in the Sinai library are dated and continued into the 19th centuiy when icons of the Sinai patron saint Catherine inspired the Bulgarians who participated in the Greek uprising for liberation (1821). Sinai also nourished the monk Theodosius who founded Bulgarian printing and Bishop Polycarp of Patara-Lycia who was prominent in the struggle for Bulgarian church independence.

ЛОПУШАНСКАЯ С. Български манастири. (Георги Чавръков. Издательство ХАЙНИ. София, 2000)

Примечания

  1. Пейчев Б. Уникален паметник на философската мисъл // Списание на Българската академия на науките. 1975. № 3. С. 65-73.
  2. Kamil М. Catalogue of All Manuscripts in the Monastery of St. Catharine on Mount Sinai. Wiesbaden, 1970. P. 10-213.
  3. Martani S. The Theory and Practice of Ekphonetic Notation: The Manuscript Sinai Gr. 213 // Plainsong and Medieval Music. 2003. April ( № 1). 15-42.
  4. Первое путешествие в Синайский монастырь в 1845 г. архиманд­рита Порфирия Успенского. СПб., 1856; Второе путешествие в Синайский монастырь в 1850 году архимандрита Порфирия Успенского. СПб., 1856.
  5. Tamanidis The Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988.
  6. Костова P. За библейския смисъл на един ранносредновековен символ // Българите в Северного Причерноморие: Изследвания и матери- али. Т. III. Велико Търново, 1994. С. 81-99.
  7. Цухлев Д. История на Българската църква. Т. I (864-1186 г.). Со­фия [С.], 1910. С. 711-712 .
  8. Frasetto М. The Sermons of Ademar of Chabannes and the Letter of Heribert: New Sources concerning the Origins of Medieval Heresy // Revue benedictine. 1999. № 109. P. 339-340.
  9. Tamanidis I. Op. cit. P. 147. № 18.
  10. Добромирово евангелие / Подл Б. Велчева. С., 1975. С. 422-423.
  11. Иванов Й. Български старини из Македония. Фотот. изд. С., 1970. С. 501.
  12. Мнрчева Е. Недамаскинови слова в новобългарските дамаскини от XVII век. Велико Търново, 2001.
  13. Стоянов М. Стари гръцки книги в България. С., 1978. № 352. С. 53.
  14. Второе путешествие.. С. 260.
  15. История на град Враца. Т. I. С., 1976. С. 176, бел. 21.
  16. Иванов А., Блъсков Р. Ил., Ненов Ю. Автобиографии. С., 1979. С. 45-46.
  17. Стоянов М. Цит. съч. С. 192. № 1603.
  18. Атанасов Ж. Просветно дело // София през вековете. Т. I: Древност, Средновековие, Възраждане / Отг. ред. П, Динеков. С., 1989. С. 141.
  19. Kaftal G. St. Catherine in Tuscan Painting. Oxford, 1949. P. 3-133, Abb. 1—39.
  20. ТотеваП.ИкониотПловдивскикрай. С., 1975,ил. [12].
  21. Papastratou Nt. Hartines eikones. 1665-1899. T. 2. Athinai, 1986. C. 367-381, eik. 400-413.
  22. Тотева, П. Иконата «Св. Екатерина» от с. Старо Железаре, XVII- XVIII в. — рядък пример на религиозен синкретизъм // Криптохристиян- ство и религиозен синкретизъм на Балканите / Ред. Стр. Димитров и Р. По­пов. С., 2002. С. 123-126, обр. 51.
  23. Каменева Т.Н., Гусева А. А. Украинские книги кириллической печали XV1-XVI1I вв. Каталог изданий, хранящихся в Государственной библиотеке СССР им. В.И. Ленина. Вып. 1.1574 -первая половина XVII в. М., 1976. № 649.
  24. Давидов Д. Српски бакрорези 18. века. Нови Сад , 1983. С. 367-368, ел. 268-269.
  25. Golescu М. Saint Catherine or Prince Ypsilantes? // 1973. № l.P. 121-125.
  26. Стефанов П. Живот и дело на зографа Иван Попрайков // Тревнен- ска художествена школа / Ред. А. Божков. С., 1985. С. 83-89.
  27. Цонев Б. Опис на ръкописите и старопечатниге книга на Софийс- ката Народна библиотека. Т. 1. С., 1910. С. 314-346.
  28. Pannet R. Marie aubuisson ardent. Paris, 1981. P. 3-189, pL 1-10; Мороз Й. За еволюцията на митологичния образ на «неопалимата купина» // Кул- тура. 1990. № 4. С. 68-80.
  29. Петкович В. Преглед црквених споменика кроз повесницу срнског народа. Београд, 1950. С. 171, 234.
  30. Марди-Бабикова В. Ктиторский портрет экзарха Христофора в цер­кви св. Стефана в Несебре и роль Несебрской митрополии в художествен­ной жизни города в XVI-XVII вв. // Etudes balkaniques. № 4. Р. 145.
  31. СантоваМ.Чипровският дискос. С., 1997.
  32. Аретов Н. Теодосий Синаитски // Радетели за просвета и книжни- на. С., 1986. С. 29-36.
  33. Българската възрожденска интелигенция: Енциклопедия / Съст. Н. Генчев иКр. Даскалова. С., 1988. С. 535.

ПАВЕЛ (СТЕФАНОВ), архим. Взаимоотношенията между България и Синайския манастир св. Екатерина // Мир Православия. Сборник статей. Вып. 7. Волгоград, 2008. С. 469-476.

Оставить комментарий