Арсений РостовскийИстория Поместных Православных ЦерквейКлимент ТырновскийПавел (Стефанов) архим.

СТЕФАНОВ Павел, архим. Св. Арсений Ростовски и Климент Търновски — сравнителен портрет

Настоящото сравнително изследване е третото, което осъ­ществяваме, след студиите ни за Юлиян Отстъпник — Влади- мир-Расате и крал Алфред — цар Симеон I.1 Този път сенките, които ще извикаме от отвъдното, принадлежат на двама видни православни владици и страдалци за убежденията си от две близ­ки страни — Русия и България. Между тях се простира хроноло­гически хиатус от век и половина, защото те живеят съответно през XVIII и XlX в. За Ростовския митрополит Арсений Мацее- вич, обкръжен още приживе от ореола на мъченик за вярата и «стария ред», е писано немалко. В зависимост от светогледа на авторите тяхното отношение към Мацеевич варира от остър сар­казъм до благочестиво преклонение2. Още повече е писаното за Търновския митрополит Климент (в мире Васил Друмев), при което се открояват монографиите на Дочо Леков, Марина Чемо- данова и Димитър Игнатовски3. В историографията се е наложило категорично положително отношение към него като представи­тел на църквата и отрицателно — към представителите на българ­ската държава, с която той е в сериозен конфликт. Назрял е моментът да бъде възприет по-нюансиран и по-обективен под­ход към митрополит Климент, който да бъде освободен от идео­логическите филтри на миналото и да отчете църковно-канонич­ните и психологическите фактори в неговото поведение.

Арсений Мацеевич (в мире Александър) е роден през 1697 г. в стария украински град Владимир Волински — в земите, където се е зародило и разпространило първоначално руското християн­ство. Баща му е увиатски свещеник, чиято генеалогия води нача­лото от полското дворянство (шляхта). От малък Александър е възпитан със съзнанието, че е наследник на величава история и потомък на заслужил род. Той учи в намиращата се тогава под силно римокатолическо влияние Киевска духовна академия4. Напуска, за да стане монах на 19-годищна възраст, но по-късно продължава следването си и е ръкоположен за йеромонах. В Мос­ква е назначен да изпитва кандидатите за свещеници и посещава северните манастири, за да агитира затворените там старообряд- ци. Арсений участва в камчатската експедиция (1734-1737 г.), по време на която заболява от скорбут. Командирован е към Новго- родския архиепископ Амвросий Юшкевич, който се ползва с голямо влияние и, както обикновено става в църквата, като земляк на Арсений покровителства неговата кариера в йерархия­та Мацеевич е сред множеството украинци с прозападно възпи­тание, които при цар Петър I и неговите приемници са привле­чени във висшите кръгове на Руската църква, за да се неутрали­зира влиянието на традиционно настроените руси. В Киевската академия се преподава римокатолическата доктрина за папоцеза- ризма, според която държавата трябва да е подчинена на църква­та, а не православния цезаропапизъм, станал аксиома в Русия през XVLÜ в.

Ако властите са очаквали да открият в лицето на Мацеевич поредната духовна марионетка, те останат горчиво излъгани. През март 1741 г. Мацеевич е хиротонисан за Сибирски митрополит със седалище в Тоболск. Още тук проявява своя твърд и незави­сим характер. Преобразува архиерейската канцелария в консисто­рия, защитава новопокръстените туземци от тормоза на местните величия и правото на подчинените му духовници да бъдат съде­ни от църковен, а не светски съд. Суровият сибирски климат определено не понася на митрополита, който е южняк. Все по­честите му емоционални пристъпи, следвани от периоди на от­падналост и униние, могат да се обяснят като симптоми на за­силващия се скорбут5.

Васил Друмев е роден най-вероятно през 1841 г. в Шумен, където витаят легендите за намиращите се недалеч стари българ­ски светски и църковни престолнини Плиска и Преслав. В Шу­мен е основан първият български оркестър, играна е първата българска театрална пиеса, изградено е едно от първите българс­ки читалища. Детството и юношеството на Друмев протичат в период на всенародна конфронтация с Цариградската патриар­шия и съзряване за политическа борба срещу Османската импе­рия, в която по-късно сам участва. Учи с прекъсване в Одеската духовна семинария (1858-1861, 1862-1865) и Киевската духовна академия (1865-1869). Въпреки че по това време Академията вече е силно русифицирана, в нея все още се поддържат схоластичес- ките традиции на папоцезаризма. В досегашните изследвания за Друмев това идейно въздействие не е взето предвид, но по­нататъшното му социално поведение доказва, че то е основна доминанта в неговите възгледи въпреки декларираната му нена­вист към римокатоличеството. Като семинарист той участва не­пряко в църковната борба срещу фенерските владици, като пише стихове и отправя послания, но при следването си в Киев бълга­ринът усвоява и характерния за русите пиетет към достойнството и висотата на архиерейския сан. Друмев отрано проявява харак­терните за него черти на характера, по които твърде прилича на Мацеевич — упоритост до твърдоглавие, нежелание да прави компромиси, убеденост в собствената правота. Не закъсняват кон­фликтите. Най-острият избухва през 1862 г., когато Раковски не го убива в Белград само поради намесата на Стефан Караджа,

Васил Друмев също ползва покровителството на един виден и уважаван архиерей като Григорий Доростолски и Червенски, който го лансира на духовното поприще. За броени дни през юни и юли 1873 г. шуменецът израства в йерархията от монах до архи­мандрит, а на 21 април 1874 г. е ръкоположен за епископ на несъществуващата Браницка епархия. Докато Мациевич остава само една година на първия етап от кариерата си, Друмев е епископ цели 10 години. През този период той се намесва активно в обще­ствения живот — участва в Учредителното събрание, което приема Търновската конституция, отива с делегация в Русия, дори става министър-председател два пъти от ноември 1879 до март 1880 г. и през август 1886 г. Такова поведение няма успоредици в дотога­вашната история на православните народи (подобни случаи като например съуправлението на руския патриарх Филарет (1619-1634) и сина му цар Михаил са от друго естество). По този начин епис­коп Климент нарушава добре известния му иначе седми канон на четвъртия вселенски събор, който забранява на монаси и клирици да постъпват на военна или гражданска служба. Виновните попа­дат под анатема. Забраната е толкова важна, че е повторена от 11 правило на двукратния Царшрадски събор от 861 r.é Ненормални­ят казус с калугера-премиер се премълчава по «икономия» и в България, наскоро освободена от Русия, никой не дръзва да от­лъчи русофила Климент.

Един паралел между Мацеевич и Друмев са техните кни­жовни и просветни занимания. Друмев развива литературната си дейност главно преди да се замонаши и тематиката на трудовете му е предимно светска. Произведенията, които създава Мацеевич са чисто религиозни и обслужват нуждите на православната ан- тиразколническа полемика и омилетиката. Той преобразова рос­товската славяпо-латинска школа в Ярославска семинария. Дру­мев е ректор на Петропавловската семинария до Търново от 1878 до 1884 г.7

Антагонизмът между консервативно настроения Арсений Мацеевич и държавата започва още от 1740 г., когато трябва да положи официална клетва, за да стане Тоболски митрополит. Той се заклева с готовност в името на малолетния цар Иван Антонович, но отказва да стори това с майка му — регентката Анна Леополдовна, тъй като е лутеранка. След две години поло­жението се нагнетява до крайност, когато Арсений трябва да се закълне като Ростовски митрополит. В протестантския дух на Пет­ровите реформи текстът на клетвата нарича царица Елисавета «върховен съдия» на епископа. Според Мацеевич тази роля е от­редена само на Христос, следователно клетвата е богохулна. В края на краищата царицата отстъпва и се съставя нова клетва в името на Христос, която Арсений благоволява да произнесе8.

Още от 1721 г. Руската църква е лишена от патриаршески статут и превърната в придатък на държавната структура. Сино­далните старци и дори източните патриарси приемат, макар и неохотно, това унижение на църквата и нарушение на каноните от цар Пе тър 1. Но следващата стъпка на държавата — секулари- зирането на земите на църквата, е твърде радикална и предиз­виква недоволството на висшия клир9. Ростовският митрополит е лично засегнат, защото притежава най-голям брой крепостни селяни (16 340) в сравнение с другите архиереи10. Той става знаменосец и глашатай на борбата срещу секуларизацията. Въпросът за църковните и конкретно манастирските имоти не се повдига за първи път в Русия. През XVÎ в. църквата е разтърсена от бур­ните спорове между двете течения на нестяжателите и стяжате- лите, олицетворявани от св. Нил Сорски и св. Йосиф Волоцки. Първият предлага руското християнство да се освободи от вся­какви имоти и да се отдаде на молитва и съзерцание, а вторият настоява църквата да бъде богата, за да развива своята благотво­рителност. Побеждава йосифлянството». Неслучайно когато ре­дактира и поправя за обнародване книгата на Теофилакт Лопа- тински «Изобличение на разколническата неправда», Мацеевич вмъква в своите добавки мненията на св. Йосиф Волоцки, които одобрява.

В средата на XVIII в. избухват масови вълнения сред църков­ните крепостни селяни, в които се включват над 100 000 души. За да уталожат бунтовете и да се напълни хазната, през 1757 г. царица Елисавета създава специална комисия за осъществяване на секуларизацията, но духовенството оказва силна съпротива. След вълна от нови бунтове цар Петър III промулгира през 1762 г. указ за секуларизация, но той е приложен чак след две години от Екатерина II. 910 866 руски крепостни селяни (без жените и децата) и 8,5 милиона десетини земя стават собственост на държа­вата. Епархиите, манастирите, градските църкви и самият Синод получават суми за издръжка, определени по усмотрение на държав­ните чиновници,2. На протестите на аладиците Екатерина 11 от­говаря, че те са последователи на апостолите, които са пропо­вядвали бедност13.

Насърчен от народния ентусиазъм около новооткритите мощи на св. Димитър Ростовски (Туптало), още на 9 февруари 1763 г., Неделя православна, митрополит Арсений Мацеевич отслужва древния чин на анатемосване на ересите. Тектът е допълнен от него с проклятия срещу «тези, които насилват и обиждат свети­те Божии църкви и манастири» и «вземат дадените им от древни боголюбци имения». Още преди да отзвучи резонансът от това пряко обвинение срещу царицата, облечено в литургическа одеж­да, през март с. г. Ростовският митрополит изпраща до Синода два доклада, с които остро протестира срещу заграбването на църковните земи. Той сравнява секуларизаторите с римските им­ператори, татарските ханове и османските султани и даже с Юда Искариот и ги подозира, че истинската им цел е да унищожат църквата|4. Теоретически Ростовският владика е прав, защото 11-то правило на Теофил Александрийски, което има силата на канон, повелява да не се присвоява нищо църковно15. Но прак­тически неговата опозиция се оказва донкихотовски анахронизъм, защото секуларизацията е неизбежен тежък дълг, който руският народ трябва да плати на Новото време.

Синодът изпраща докладите на Мацеевич до Екатерина II, разчитайки на нейното обичайно снизхождение. Този път тя е крайно раздразнена. Обвинява Мацеевич в «оскърбление на им­ператорското величество» и в прибягване до «превратни и възму­тителни претълкувания на много думи от Св. Писание и светите книги». Арсений е арестуван и изправен пред църковен съд, пред който разширява критиката си и обвинява Екатерина II, че няма право да заема престола. На молбите на граф Алексей Бестужев- Рюмин за помилване царицата отговаря грубо, че преди са секли атадишки глави и за по-дребни провинения. На 7 април 1763 г. седем сплашени владици подписват присъдата срещу Арсений, с която той е лишен от архиерейското си звание и е заточен като обикновен монах в Терапонтовия манастир на Архангелска епар­хия, а след това — в Николо-Корелския манастир. Още по време на съдебния процес Арсений предвижда бъдещата съдба на свои­те лъжебратя. На Новгородский митрополит Димитрий (Сече­нов) предрича, че ще умре от собствения си език и след три години той получава инсулт и умира, понеже се задушава с езика си. На 36-годишния Псковски епископ Гедеон предсказва, че няма вече да види епархията си и той умира на път, когато се връща от съда. На Крутицкия архиепископ Амвросий казва, че ще умре от нож, което се изпълнява буквално по време на чум­ния бунт в Москва през 1771 г.

Далечният северен манастир се оказва тесен за душата на Арсений, чиято присъда включва цепене на дърва и носене на кофи с вода. Той постепенно убеждава монасите и пазещите го войници, че е наказан за отстояване на справедлива кауза, изра­зява съмнение в правото на Екатерина да заема трона, съчувства на великия княз Павел Петрович и даже се сравнява със св. Йоан Златоуст, пострадал за критика на императрица Евдоксия в на­чалото на V в. През 1767 г. йеродякон Йоасаф Лебедев пише донос срещу него, след който започва втори, вече политически, процес срещу бившия Ростовски митрополит. Разследва го Тай­ната експедиция начело със зловещия оберсекретар Степан Шеш- ковски, известен с прозвищата «велик инквизитор на Русия» и «бичебой». Арсений отправя молба за помилване, но тя е от­хвърлена. Присъдата, отредена от самата Екатерина II е той да бъде лишен от монашеско звание, да бъде сменено името му на Андрей Врал (лъжеца), да бъде заточен завинаги в Ревел (сега Талин) и да няма контакт с хартия или хора. Като негови стра­жи се поставят естонци, които не знаят руски език. Всяка седми­ца императрицата получава писмено донесение за състоянието на най-големия си личен враг. Отношението към Мацеевич е общо взето поносимо до 1771 г., но след това рязко се влошава сигур­но по нареждане на императрицата. Каменната стаичка с размери 3×2 метра, в която е захвърлен е буквално зазидана и през малка дупка му се хвърля парче хляб. Той е принуден да вика за помощ и минувачи понякога му доставят с кошница храна, вода, дрехи. При такива нечовешки условия, които надминават ужаси­те на средновековните зандани, Арсений умира от глад и студ на 28 февруари 1772 г. На стената на килията му е открит оставени­ят от него надпис: «Благо, яко смирил мя еси».

Подземната му килия в Николо-Корелската обител става място за поклонение. Плъзва мълвата, че бил откаран чак зад езерото Байкал в Сибир, където започва поклонение на предполагаемия му гроб и се разказват чудесата, извършени посмъртно от мъчени­ка за вярата. По време на руския църковен събор (1917-1918 г.), който възстановява патриаршията, митрополит Арсений Мацее- вич е реабилитиран с довода, че църковни наказания, наложени за политически «провинения», са недействителни. Действително третият канон на поместния Цариградски събор от 879 г. анатемос­ва властоимащ мирянин, който бие или затваря в тъмница епис­коп «без причина или след като си измисли такава»16. Последният събор на Руската църква от 13-16 август 2000 г. канонизира Арсе­ний за светец заедно с царското семейство и новомъчениците, умъртвени от болшевиките през трагичния XX в.17

На подобни изпитания е подложен и Търновският митро­полит Климент. Но докато Русия през XVIII в. е абсолютна мо­нархия, в България през 1887-1894 г. има два центъра на властта — номинален (княз Фердинанд) и реален (министър-председате­ля Стефан Стамболов). Въпреки че Климент подписва Конститу­цията и приветства новодошлия княз в София, след това той рязко сменя отношението си към него и застава начело на църков­ната фронда. За крайните русофили като него Фердинанд е узур­патор, непризнат от Великите сили и най-вече от Русия. Влади- ците Климент Търновски, Константин Врачански и Симеон Вар­ненски и Преславски по време на богослужение не споменават българския княз, а руския цар. Когато князът пристига в Търно­во на 15 юни 1889 г., Климент отказва да го посрещне и се скрива цяла седмица в митрополията, докато подчиненото му духовенство и монасите от Преображенския манастир служат молебени за владетеля. Отхвърлянето на законната власт в Бълга­рия противоречи както на светските, така и на църковните зако­ни, но Климент и неговите съмишленици са мотивирани от чи- сто политически страсти и амбиции. За засилването на недовери­ето и омразата между църковните русофили и политическата ка­ста допринасят слуховете, че едва ли не предстои замяна на пра­вославието, което е държавна религия, с римокатоличество или пък че римокатоликът Фердинанд ще бъде заменен с правосла­вен руски княз18. В сърцераздирателно писмо от 25 декември 1888 г. митрополит Климент сериозно се пита кой от българските вла- дици първи ще стане предател и ще сложи кардиналска шапка19. Някои действия на владиците не само издават липса на такт, но са и откровени провокации. Константин Врачански нарочно слу­жи в София много рано и Фердинанд идва в църква, когато литургията е вече приключила20. Климент отказва да даде прича­стие на председателя на Окръжния съвет в Търново Иван Хала- чов, чието отмъщение не закъснява21.

Опозиционното поведение на владиците крещящо противо­речи на Евангелието и православната традиция. Христос заповяд­ва да се отдаде «кесаревото кесарю» (Мат. 22:21), а апостол Павел предписва на последователите си да се молят «за всички, които са на власт» (1 Тим. 2:2). Според Новия Завет «няма власт, която да не е от Бога» (Рим. 13:1; срв. Тит 3:1; 1 Петр. 2:17). Църковната история познава редица случаи на сблъсък между императори и патриарси, но те обикновено са следствие на остро нарушение на каноните или явна ерес от страна на гражданските власти22. Кли­мент изпада в противоречие и с подписаната от него Търновска конституция, според която «поради религиозни убеждения ни­кой не може да отбягнува от изпълнението на действующите и задължителни за всякиго закони» (чл. 41)23.

Блестящият дипломат екзарх Йосиф I в дневника си задава риторичния въпрос: «Тая политика на известна част от архиереи­те против радикалните правителства в Княжеството дали е умна, като се простира и върху княза?»24. Поведението на Фердинанд доказва, че той няма конфесионни домогвания. Неговият отяв- лен враг Добри Ганчев подчертава голямата религиозност на вла­детеля, искреното му уважение към духовенството, преклонени­ето му пред умерения и благоразумен митрополит Григорий До- ростолски и Червенски. Koi’aTO Стамболов разгонва владиците в края на 1888 г., князът изразява острото ги възмущение срещу този акт25. Но от друга страна трябва да се признае, че отчужде­нието между владииите-русофили и княза се засилва и по вина на антиклерикално настроения Стамболов и неговите министри. Издръжката на църквата е оскъдна, отнема се правото на изби­раемост на духовенството и се изменя чл. 38 на Търновската кон­ституция, според който и престолонаследникът може да остане римокатолик (1893 г.)26. Три години по-късно обаче Фердинанд жертва най-скъпото си достояние — вярата, и е отлъчен от папа­та, защото се съгласява сина му да бъде приет с миропомазваме в Православната църква27. От този момент той е признат от Русия и българските русофили.

Митрополит Климент, подобно на Арсений Мацеевич, е съден два пъти за проповеди, възприети от слушателите като речи с политическо съдържание Първият повод да бъде обвинен е негово слово в Свищов на Петдесетница, 28 май 1889 г., но делото е оставено висящо с явната заплаха, че може да бъде подновено при нужда. Вторият казус е службата му в Търново на Православна неделя — 11 февруари 1893 г., когато за разлика от Мацеевич не анатемосва княза, но отстоява православието. Тъй като се подгот­вя Велико народно събрание за изменение на Конституцията, тази иначе невинна проповед е възприета от стамболовистите като под­стрекателство към бунт. След скалъпен процес Климент е осъден на вечно заточение, заменено на три години тъмничен затвор. Той е изпратен в усамотения Гложенски манастир, Тетевенско, където остава до падането на Стамболовото правителство през май 1894 г. Условията, при които е поставен, далеч не са така кошмарни, както в случая с Мацеевич. Той получава пари, деликатеси, дре­хи, а от едно негово писмо до роднина дори се установява, че може да слиза до «станцията» (пощата) в с. Гложене, за да взема кореспонденцията си. Парадоксално е, че също като Мацеевич Климент сравнява драмата си с тази на св. Йоан Златоуст. Все пак неприятностите, свързани с тези премеждия, влошават здравето на Търновския ми трополит и допринасят той да умре едва навършил 60 години през 1901 г.

Едва ли можем да очакваме някога Българската църква да канонизира Климент Търновски, както стори Руската църква с Арсений Ростовски. Историческият опит на нашата държава и църква потвърждава, че правилен се оказва пътят на еволюцио- нистите, а не на революционерите. Но за съжаление през после­дния век и половина курсът на светската и религиозната полити­ка се оказва много по-често в ръцете на последните. Едноличните радикални действия, несъобразени нито с традицията, нито с външните фактори, водят държавата ни до няколко национални катастрофи, а църквата — до схизма и изолация, които продължа­ват и днес. Нека не прозвучи болезнено, но по мое дълбоко убеждение трагизмът на българската история не се дължи на зла съдба или на световно съзаклятие, а на дефектите на нашата национална психология.

Стефанов Павел, архим. Св. Арсений Ростовски и Климент Търновски — сравнителен портрет // Мир Православия: Сборник научных статей. Волгоград, 2002. Вып. 4. С. 181-191.

ПАВЕЛ (СТЕФАНОВ), архим. Мытарства души после смерти в болгарском фольклоре и культуре

АНДРЕЕВ А. Възстановяване на единството в руската православна Църква (1927—1945)

Примечания

  1. Стефанов, йером. П. Юлиан Отстъпник и Владимир-Раса те.— В: 1100 г. Велики Преслав. Отг. ред. T. Tomee, T. 1. Шумен, 1995, 227-239; Българският цар Симеон и английският крал Алфред Български векове, 2000. № 2. 43-55, ил.
  2. Иконников, В. С. Арсений Мацеевич. Историко-биографический очерк. Русская старина, 1879. № 24-26; Морошкин, И. Обзор литературы об Арсении [Мацеевиче]. Библиограф, 1886. № 2—4; Титов, А. А. Ростов­ская иерархия. Материалы для истории Русской церкви. М., 1890; Попов, свящ. М. С. Арсений Мацеевич, митрополит Ростовский и Ярославский. СПб., 1912; 1ларюн (Огхенко), митр. Митрополит мученик Арсени Малевич. Втнтег, 1963; Мельник, А. Г Ростовский митрополичий двор. Сообщения Ростовского музея. Ростов, 1991. С. 132—141; Карташев, А. В. Собрание сочинений. В 2 т. Т. 2. Очерки по истории Русской церкви. М., 1992, 456- — 480; Виденеева, А. И. Штаты церковно-административных учреждений Ростовской епархии в 1743—1763 годах.— История и культура Ростов­ской земли. 1994. Ростов, 1995, 164—171; Соловьев, С. М. Сочинения в 18 т. Кн. 13. История России с древнейших времен. Т. 25—26. М., 1998, 212—221; Поселянин, Е. Очерки из истории русской церковной и духовной жизни в XVвеке. М., 1998, 135—157; Диомид (Дзюбан), Анадырский и Чукотс­кий. Митрополит Арсений (Мацеевич). М., 2001 и др.
  3. Леков,Д. Васил Друмев — живот и дело. С., 1976; Чемоданова,М. Творчество Басила Друмева и становление болгарской националной ли­тературы, С., 1987; Игнатовски, Д. Митрополит Хишент Търновски. Жизнен път и обществено-политическа дейност Шумен, 1997. Срв. и Васил Друмев—митрополит Климент Търновски 1841—1901. Био-биб- лиография. Съст. Д. Игнатовски. Шумен, 2000.
  4. Cracraft, J. Theology at the Kiev Academy during its Golden Age. Harvard Ukrainian Studies, 8 1984, June, 1/2, 71—80.
  5. Carpenter, J. The History of Scurvy and Vitamin C. Cambridge and New York, 1986; Anderson, M. R Pathophysiology and Symptoms of Scurvy, www. ri paria.org/scurvy_sx. h tm
  6. Правила на Православна църква. Събрал и превел прот. Иван Стефанов. С., 1936. С. 146, 346.
  7. Горанов, И. Петропавловската духовна семинария В: Петропавловск каят манастир -средище на духовен живот. Велико Търново, 1992. 33—47.
  8. Поспеловский, Д. Православная церковь в истории Руси, России и СССР. Учебное пособие. М., 1996. С. 142.
  9. Комиссаренко, А.И. Хозяйство монастырских вотчин и секуляри- зационная реформа в России 20—60-е гг. XV вв (Историографический и источниковедческий анализ). М., 1985; Комисаренко, Аркадий Ив. Рус­ский абсолютизм и духовенство в XV веке (Очерки истории секуляриза- ционной реформы 1764 г.). М., 1990.
  10. Прохоров, М.Ф. Крестьянское движение в Ростовском уезде в тре­тьей четверти XVIII века: Сообщения Ростовского музея. Вып VI. 1994. С. 60-67.
  11. Ostrowski, D. Church Polemics and Monastic Land Acquisition in 16th Century Muscovy Slavonic and East European Review, 1986. Ns 3. 355—379; Bushkovich, P. Religion and Society in Russia: The Sixteenth and Seventeenth Centuries. Oxford, 1992.
  12. Андреев, Й., Андреев, А. Великите князе, царете и императорите на Русия. Велико Търново, 2001, 328—329.
  13. Flocken, J. v. Katharina II, Zarin von Russ land. Berlin, 1991, S. 125.
  14. I [urn. в Соловьев, C.M. Цит. съч., 214-216.
  15. Правила на св. Православна църква, с. 480.
  16. Стефанов. Ив. Цит. съч., с. 354.
  17. Шевченко, М. Победа церковных либералов. Независимая газета, 17 августа 2000.
  18. Йосиф, екзарх. Дневник. С., 1992, с. 260, 271.
  19. Литературен архив. Т. 5. Из архива на Васил Друмев— Климент Търновски. С., 1973. С. 260.
  20. Игнатовски, Д. Цит. съч., с. 167.
  21. Ганчев, Д. Спомени за княжеското време. С., 1983, с. 40.
  22. Срв. Федосик, В.А. Церковь и государство. Критика богословских концепций. Минск, 1988; Муравьев, А.В. Епископ против кесаря. Крити­ческий обзор сочинений (Истоки одного византийского идеологического мотива). Вестник древней истории, 1994. №4. С. 140—152.
  23. Търновска конституция. Съст. и ред. Г. К. Кирилов. С., 1994. с. 14.
  24. Йосиф, екзарх. Цит. съч., с. 320.
  25. Ганчев, Д. Цит съч., с. 38
  26. Петков, П. Cm. Митрополит Климент Търновски и Стамболови- ят режим (1887—1894). Духовна култура, № 5. С. 15—19.
  27. Стоянович, II. Между Дунае и Нева: Княз Фердинанд Български в очите на австро-унгарската дипломация (1894—1898). С., 1999. С. 106—126.

Смотреть и скачать статью в формате pdf

Оставить комментарий